Джуд Деверо - Клариса

Рейн й отговори само с изумено мълчание.

— Защо се правиш на сводник? — попита след малко той. — Ранил си Джослин само заради идиотските си представи за любовта!

— Какво знаете вие за любовта? — изсъска вбесено тя. — Изобщо нямате представа от жените и даже не ги разпознавате, като ги видите.

— Точно така — съгласи се бързо той. — Като гледам с какви коварни, лицемерни методи си служат жените, аз съм истински ангел на невинността.

— Не всички жени са лицемерки!

— Кажи ми поне една.

Клариса много искаше да назове себе си, но знаеше, че не бива.

— Розамунд — заекна тя. — Тя е мила и дружелюбна. Не мислите ли, че е достойна за любов?

— Не, ако използва такива отвратителни методи, за да си хване мъж.

— Да си хване мъж! Коя жена би желала да си хване нещо толкова отвратително?

Клариса видя дяволитите искри в очите на Рейн и не можа да продължи тирадата си.

— Вие знаете! — изохка тя. — Ти знаеш!

Без да губи време в размишления дали е отгатнала истината, тя скочи от земята и се втурна срещу него с вдигнати юмруци.

— Ах, ти… — започна разярено тя, но Рейн прегърна слабичкото й тяло с могъщите си ръце, притисна я към себе си и сведе устни към нейните. Целуна я жадно, докато стискаше с едната си ръка тила, а с другата талията й. Краката й висяха във въздуха.

— Не забравяй, че съм още слаб — прошепна в ухото й той. — Цял ден съм бил на площадката за упражнения…

Клариса го захапа за рамото.

— Откога знаеш?

— Не много отдавна, за съжаление. Защо не ми каза веднага? Разбирам защо е трябвало да се преоблечеш като момче, но аз щях да запазя тайната ти.

Клариса притисна лице във врата му, в меката, ухаеща на сладко кожа.

— Но аз изобщо не те познавах. О, Рейн, наистина ли си толкова слаб?

Смехът на Рейн разтърси тялото й, той я вдигна високо във въздуха и я завъртя.

— Вкусила си любовта и сега не можеш да й устоиш, нали?

— Тя е като музика — отговори замечтано Клариса. — Най-красивата музика.

— Това вероятно беше комплимент за мен — промърмори Рейн и започна да разкопчава жакета й.

През главата й се стрелна мисълта, че сега, когато треската не замъгляваше сетивата му, той няма да хареса плоските й гърди.

— Рейн — прошепна дрезгаво тя и сложи ръка върху неговата, — аз изглеждам като момче.

Трябваше му доста време, за да проумее думите й.

— Ти едва не ме подлуди с краката си, а сега ми разправяш, че приличаш на момче! Аз направих всичко, което беше по силите ми, за да станеш мъж, но не успях. По-скоро успях да те направя прекрасна жена.

Клариса затаи дъх и го остави да я съблече. Когато мъжкият поглед се впи жадно в слабичкото й тяло, тя забрави опасенията си и се отдаде на любовните радости.

Тя избухна в смях, задърпа дрехите му, захвърли настрана всичко, което й пречеше да милва голото му тяло.

Рейн я положи на земята и я прегърна здраво, без да й пречи да го милва. Никога не беше преживявал такова въодушевление от страна на жена.

— Причинявам ли ти болка? — попита тревожно той, без да я изпуска от прегръдката си.

— Само малко и точно където трябва. О, Рейн, мислех си, че никога няма да се възстановиш от тази проклета треска! — Тя се настани удобно на корема му, той я погледна стреснато, но после се засмя и сложи ръце на тесните й хълбоци.

— Пей за мен, мое малко пойно птиче — прошепна пресипнало той, вдигна я и бавно я сложи върху члена си.

Клариса издаде сладостен стон, който беше много музикален. Трябваха й само секунди, за да се нагоди към ритъма на движенията му. Големите мъжки ръце милваха гърдите й, топлеха я, възбуждаха я. Те се плъзгаха по цялото й тяло, спряха за малко при златния колан с лъва, после се спуснаха към бедрата й, за да й помогнат да движи таза си.

Пръстите му изследваха интимните кътчета на тялото й и усилваха възбудата му. Той я стисна до болка и започна да направлява движенията й. С един последен мощен тласък той се надигна насреща й и Клариса усети как тялото й се разтърси от силни тръпки. Тя извика задавено и падна на гърдите му.

— Как си могла да се преоблечеш като момче? Та ти си съвършена жена — заговори с усмивка Рейн, когато дъхът му се успокои. Ръцете му милваха косата й. — Нищо чудно, че ме докара до ръба на лудостта.

— Така ли? — попита с привидна небрежност Клариса. — И кога съм те подлудила? Нямах представа, че знаеш за съществуването ми, освен когато ме използваше за носач и чистач.

— Подлудяваше ме всеки път, когато се навеждаше или размахваше краката си пред лицето ми. Все движения, които не са признак на мъжественост.