Джуд Деверо - Клариса

— Изядох цяла кофа — отговори грубо тя. — Нали искате да порасна и да стана голям като коня ви.

— Александър, не искам да ми се сърдиш. Ела, седни при мен и ми изпей нещо.

— Не знам песен, която да ви хареса.

— Аз въпреки това ще слушам — отговори мъжът и гласът му беше толкова уморен, че Клариса веднага се предаде. Взе лютнята и запя тихичко.

— Джудит ще те хареса — промърмори в полусън Рейн.

— Джудит! Красивата съпруга на брат ви? Защо смятате, че една лейди като нея ще се заинтересува от… сина на един най-обикновен адвокат? — За малко да каже „дъщеря“.

— Музиката ти ще й хареса — обясни тихо той и Клариса продължи да свири на лютнята.

Когато беше сигурна, че Рейн е заспал, тя остави инструмента, отиде при него, коленичи до леглото и го загледа втренчено. Дали искаше да се увери, че е жив и оздравява?

След малко въздъхна тежко и се изправи. Настани се на сламеника си и стисна здраво зъби, за да не се разплаче.

На следващата сутрин Рейн настоя да отиде на площадката за упражнения. Нито Клариса, нито Джослин успяха да го разубедят, колкото и да му втълпяваха, че е по-добре да почива още един ден. Докато вървеше редом с него, Клариса не откъсваше поглед от капчиците пот по челото му и сърцето й замираше от тревога. Очите му бяха мътни, ходенето го изморяваше ужасно.

— И какво ще спечелим всички ние, ако умрете? — попита горчиво тя.

— Ако умра, ти ще отидеш при семейството ми и ще ги уведомиш за смъртта ми — отговори сериозно той и Клариса потрепери. — Обещаваш ли ми? — попита той и показа трапчинката си. Тя разбра, че се е пошегувал, и гневът й избухна с пълна сила.

— Ако умрете, ще натоваря грамадната ви мърша на гърба на коня ви и ще я отнеса на благородното ви семейство. Само че няма да коленича край снахите ви, за да ви оплаквам.

— Ще има и други жени, освен снахите ми, които ще съжаляват за смъртта ми. Разказах ли ти вече за камериерката на Джудит? Никога в живота си не съм срещал толкова мило и услужливо дете като Джоан.

Клариса му обърна гръб и се нацупи. Рейн й отговори с гръмък смях.

След като направи няколко упражнения, Клариса се върна в шатрата, за да донесе на Рейн една чаша от билковата отвара на Розамунд. Завари Бланш да се рови в дрехите на лорда.

— Какво правиш тук? — изкрещя сърдито Клариса и жената се сви под гръмкия й глас.

— Аз… събирах дрехи за пране — отговори уплашено тя. Погледът й блуждаеше.

Клариса избухна в подигравателен смях.

— Откога знаеш какво значи сапун? — Тя се втурна към Бланш и я сграбчи за рамото. — Кажи ми истината! Знаеш, че наказанието за кражба е изгонване от лагера.

— Ако знаеш колко ми се иска да се махна оттук! — изхленчи жално Бланш. — Нищо не ме задържа повече в тази проклета гора. Пусни ме веднага!

Тя се дръпна с все сила, но Клариса й зашлеви силен шамар. Бланш полетя през шатрата и удари гърба си в един от стълбовете.

— Ще ми платиш за това! — изсъска вбесено жената. — Ще има да съжаляваш, че ми отне лорд Рейн.

— Аз? — попита гордо Клариса, без да си прави труд да се прикрива. — Какво означава, че съм ти отнел Рейн?

— Много добре знаеш, че той престана да ме вика в леглото си! Откакто си има момче…

— Внимавай какво говориш! — изрече предупредително Клариса. — Струва ми се, че трябва да се пазиш по-скоро от моя гняв. Какво търсеше в шатрата на лорд Рейн?

Бланш вирна брадичка и не отговори.

— Тогава ще се наложи да те обадя на Рейн — заключи твърдо Клариса и се обърна към изхода.

— Не! — извика Бланш и очите й се напълниха със сълзи. — Нямам при кого да отида. Моля те, не ме издавай! Няма да крада. Никога не съм го правила.

— Добре. Няма да кажа на Рейн, но при едно условие.

— Какво искаш от мен? — попита уплашено Бланш.

— Разкажи ми истината за Джослин.

— Джослин? — повтори Бланш, сякаш никога не беше чувала това име.

Клариса я изгледа унищожително.

— Рейн скоро ще изпрати някого да ме търси и ако дотогава не ми кажеш каквото искам да знам, ще го уведомя, че си крадла.

Бланш я погледна с омраза и веднага започна да разказва:

— Джослин ходеше да пее в господарските домове и всички високопоставени дами го харесваха. Не само заради музиката, а най-вече защото той… — Тя млъкна за малко. — Той се не уморяваше никога. — В гласа й имаше копнеж и Клариса разбра, че тя говори от собствен опит. — Един ден дойде в замъка на лорд Чатауърт по заповед на лейди Лилиан.

При името Чатауърт Клариса вдигна изненадано глава. Чатауърт беше човекът, който държеше в плен сестрата и снахата на Аскот.