Джуд Деверо - Клариса

Едва успя да закопчее жакета, когато някой отметна платнището. Влезе Джослин, следван от Розамунд.

— Как е той? — попита загрижено Джос и я погледна втренчено.

Преди Клариса да е успяла да каже нещо, Розамунд отговори:

— Има треска. Трябва да свалим температурата. Донеси студена вода, а аз ще взема билките си.

Клариса грабна една кофа и хукна към реката.

Следващите три дни бяха мъчение за нея. Двете с Розамунд работеха без прекъсване, за да свалят температурата. Огромното тяло на Рейн трябваше да бъде покрито цялото с билкови компреси, освен това двете непрекъснато наливаха в устата му разни горчиви отвари. Тази процедура беше придружена от страшни проклятия, които Клариса крещеше в ухото му. Розамунд се кискаше, а от време на време и почервеняваше, когато пажът наричаше господаря си безполезен просяк или надут, самомнителен паун. През останалото време Клариса му пееше песни, свиреше на лютнята и изобщо правеше всичко, за да го успокои, защото той се мяташе неспокойно насам-натам и заплашваше да скочи от леглото и да изпотроши всичко.

Докато Рейн гореше в треска, Джослин се опитваше да запази реда в лагера на отлъчените и продължаваше всекидневните упражнения с оръжие, заповядани от Рейн. Опитваше се да им намира и друга работа, защото знаеше, че ако им доскучее, главорезите ще започнат да се избиват помежду си.

— Тези хора не струват и пукната пара — проговори уморено той и седна на пода пред леглото на Рейн. — Защо той се чувства задължен да отговаря за тях? — Той пое с благодарност чинията с топло заешко рагу, която му поднесе Розамунд.

— Рейн уважава всички хора — отговори Розамунд и сведе глава. — Той твърдо вярва, че всички заслужаваме да бъдем спасени.

— Ние? — погледна я въпросително Клариса, която не се отделяше от главата на Рейн. Вече втора нощ спеше на столчето, сложила глава на възглавницата му. — Аз не се поставям на едно стъпало с убийците и крадците.

— А ти, Роуз? — попита меко Джослин. — Какво си сторила ти?

Розамунд не отговори, но когато Джослин обърна глава, го погледна по начин, който накара Клариса да задиша тежко и бързо да заличи шума със смутено покашляне. Розамунд беше влюбена в Джослин. Клариса погледна момъка, после отмести очи към Розамунд и се опита да сравни необикновената им красота. Двамата бяха много подходящи един за друг! Тя знаеше защо Розамунд е дошла да живее в горския лагер — защото хората вярваха, че е белязана от дявола. Но какво търсеше тук Джос?

На следващото утро Клариса се събуди много рано и откри, че най-лошото е минало. Рейн спеше, сложил глава на голата й ръка, и тя усети, че сънят му е много по-спокоен. Приведе се над него и видя как очите му се отвориха, как се огледа в шатрата и накрая прикова поглед в лицето й. Сърцето й заби силно и бузите й пламнаха. Как ли щеше да й припомни любовната нощ?

Само след секунди Рейн отмести очи и тя не разбра дали той помнеше нещо.

— Колко време бях болен?

— Три дни — отговори тя с глас, който идваше от запушено гърло.

— Успяхте ли да запазите реда в лагера? Или онези започнаха да се бият помежду си?

— Те… те са добре. Джослин обикаляше лагера с изваден меч и пазеше мира.

Рейн не каза нищо повече и Клариса изпухтя недоволно. Крайно време беше да заговори за тях двамата, за споделената страст.

Вместо това мъжът се опита да се изправи и Клариса се втурна да му помогне. Той я блъсна настрана, сякаш й се сърдеше за помощта, хвърли завивката, разкъса превръзката на бедрото си и погледна равнодушно раната.

— Заздравява — проговори колебливо Клариса. — Розамунд каза, че раната не е страшна, само треската. Треперехме за живота ви.

Рейн се обърна към нея и я погледна със студени, корави очи. Клариса беше готова да се закълне, че в гърдите му бушуваше гняв.

— Донеси ми нещо за ядене. Мога да изям цял вол. Трябва да си възвърна силите. — Клариса не се помръдна. — Проклятие! — изрева Рейн и стените на шатрата затрепериха. Това избухване отне и последните му сили и ръката му попипа несигурно челото. — Подчинявай се — прибави по-тихо той и се отпусна на възглавницата.

Клариса грабна кофите за вода и се запъти към изхода.

— Донеси ми и горещо вино, момче! — извика подире й, Рейн.

— Момче! — въздъхна Клариса, когато излезе пред шатрата. — Момче!

— Александър? — повика я Джос. — Рейн ли крещеше така?

Тя кимна потиснато.

— Какво ти става? Защо Рейн вдигна такъв шум?

— Откъде да знам защо реве този див вол? — попита раздразнено тя. — Нима едно същество от простия народ може да знае какво става в главата на мъж, който е личен приятел с краля!