Джуд Деверо - Дукесата

— Биха могли да бъдат — поправи я той.

— Да, че неговият брат би могъл да бъде Бейкър. Но да напиша биография на Бейкър наистина реших, след като приех предложението на Хари.

— И кога ще изпълните своя план?

— Какво искате да кажете?

Той й се усмихна.

— Как сред безбройните задължения на дукеса ще намерите време да напишете тази книга? За нея се изискват обстойни проучвания, нали?

Тя се засмя.

— Така е. Този човек е оставил огромен архив. Освен дузината книги, които е публикувал, и които съм прочела, Хари казва, че в Брамли Хол има цяла камара сандъци с бележки и писма на по-големия му брат, които събират прахта. Капитан Бейкър е написал не само стотици писма до своите мними или действителни роднини, но и на хилядите приятели, които е имал по целия свят. По едно време загубил зрението си, но въпреки това продължавал да пише. Нищо не можело да му попречи.

С всяка дума, която изговаряше, изражението върху лицето на Тревилиън ставаше все по-мрачно.

— Говорите с такова обожание за този капитан Бейкър! Почти ме убедихте, че е велик човек!

— Наистина е такъв.

— И все пак се оплаквате, че писал прекалено много?

— Не съм казала такова нещо!

— Казахте, че пишел, на когото му падне и така писмата му се превърнали в евтина стока. Какъв биограф ще бъдете, щом имате такова пренебрежително отношение за него!

— Пренебрежително отношение? Евтина стока? Да не се опитвате да ми приписвате чужди думи? Аз го смятам за великолепен човек, но все пак съм достатъчно реалист, за да виждам и неговите слабости.

— Наистина ли? Да не би да сте се срещали лично с капитан Бейкър, за да опознаете слабостите му?

— Не, разбира се, че не, но… — Търсеше думи, за да му обясни какво има предвид. — Когато четете книга, която обичате, която ви е близка на сърцето — изпитвате чувството, че познавате човека, който я е написал. Авторът става ваш приятел.

— И значи вие имате чувството, че познавате лично автора на любимата си книга? — извика Тревилиън.

Тя се зарадва, че го беше ядосала, че го бе измъкнала от вцепенението му. Явно Тревилиън беше от мъжете, които не обичат жените да са нещо повече от украшение за гостните им.

— Да, такова чувство изпитвам. Той е бил мъж с изключително чувство за хумор, много силен физически и с невероятна… — Тя спря насред думата.

— Защо спряхте? Продължавайте! Разкажете ми за този човек, който е бил самото съвършенство, само дето е навявал скука на читателите си с безбройните си писания — настоя мрачно Тревилиън.

— Имате истински талант да преиначавате думите ми — възрази Клер. — Той е бил и много привлекателен.

— А, значи така. Привлекателен за кого? За молците или за мишките?

— За жените — изрече тя бързо, тъй като усещаше как се изчервява.

— Имате предвид, че разпалвал любопитството им и после ги удавял в порой от думи?

Тя направи гримаса.

— Не, той е бил познавач на жените. Знаел е всичко за тях, искам да кажа.

— В какво отношение е знаел всичко за жените?

Тя не му отговори.

Тревилиън си възвърна подигравателната усмивка, с която я беше вбесил в началото.

— Вече виждам, че сте идеалният биограф за мъж като Бейкър. Ще вложите целия си патос и трогателно възхищение, за да запознаете вашите читатели с това какво е писал за жените от далечни страни. Или пък ще предпочетете да премълчите този аспект от живота му и да разкажете само онова, което хората по-лесно ще приемат?

— Нямам намерение да крия нищо за този човек, но не мисля и да затрупвам с подробности от любовния му живот човек като вас, когото въобще не познавам. — Тя се спря и отстъпи малко от него.

— Струва ми се, че достатъчно разговаряхме на тази тема… — прекъсна насред думата изречението, той като дочу шум отляво, обърна се и видя, че Хари идва към нея. Беше още твърде далеч, но по начина, по който яздеше, тя позна, че можеше да бъде само той.

Тревилиън я наблюдаваше с любопитство и забеляза как лицето й се озари при вида на годеника й.

— Това е Хари — прошепна тя с благоговение и блеснал поглед. Пред очите на Тревилиън тя се преобрази от избухлива личност във влюбено до уши, скучно малко създание. Тя дори не забеляза какво тягостно впечатление му направи промяната и че почти отвратен се отвърна от нея.

— Не споменавайте името ми — каза Тревилиън, макар че не беше сигурен дали го чу, тъй като и слухът, и зрението й бяха приковани към нейния годеник. После направи крачка към дърветата и в следващия миг като че потъна безследно в гората. След няколко метра се спря под сянката на едно дърво и продължи да я наблюдава.