Джуд Деверо - Дукесата

Клер прихвана шлейфа на полата си за езда, който служеше да прикрие краката на дамата на седлото — и се втурна към Хари. Младежът пришпори коня си, когато съзря своята годеница на поляната до кротко пасящия кон. Скочи в движение от седлото, сложи силните си длани върху раменете на Клер, а тя се облегна на него.

Хари събуждаше у нея само ясни и чисти чувства — толкова прости и мили след мъжа, с когото току-що бе разговаряла. Не, поправи се тя, Хари съвсем не беше семпъл, обикновен човек. Той беше само различен.

— Къде изчезна? — попита Хари. — Никой не можа да ми каже къде си и аз се тревожех за теб. — Отмести я на лакът разстояния от себе си и я заразглежда. — Та ти си мокра до кости!

Тя се усмихна и изтри бузата си в ръката му.

— Не можах да спя. Беше толкова студено в стаята ми и затова станах и наредих да ми оседлаят кон. Той се подплаши, хвърли ме и си навехнах ръката.

За нейна изненада Хари я притегли към себе си, към топлото си тяло, и когато взе лявата й ръка в силните си длани и я стисна, тя прехапа устни, защото иначе щеше да закрещи от болка.

— Не изглежда счупена. Явно е само навехната. — Той я целуна по нослето. — Ако знаех, че ще яздиш, щях да дойда с теб.

Тя се сгуши в него, а той я прегърна и притисна към себе си.

— Толкова си топъл — шепнеше тя. И си толкова обикновен и добър, помисли Клер. Ти си съвсем различен от онзи, другия, от Тревилиън.

Хари се засмя.

— Сега ще те заведа обратно вкъщи и ще извикам лекар да прегледа ръката ти. Целия ден ще си останеш в леглото. Не искам да се простудиш.

— Ако може и да запалят камината…

— Лично ще се погрижа да лумне огромен, буен огън. И ако трябва, ще съберем всички одеяла в къщата, за да не мръзнеш повече.

— Хари, обичам те.

Той се наведе да я целуне. Но Клер нежно се отдръпна, защото, въпреки че беше чела как се галят хората по света, сама не искаше да бъде обект за наблюдение на някакъв непознат.

Хари само се изсмя, метна я на седлото на коня си и сам яхна зад нея.

И двамата не усетиха как Тревилиън се отдалечи през гората.

Шумна въздишка изтръгна Хари от съня му. Той неохотно отвори очи. Стаята беше озарена от злокобна червеникава светлина, а пред леглото му стоеше призрак. По-високо от човешки ръст, видението беше цялото забулено в черно и имаше най-отблъскващото лице, което беше виждал през живота си.

Замаян, Хари седна в леглото и се наведе напред, за да разгледа по-добре призрака, който стенеше така страшно, сякаш току-що го бяха убили и се бе върнал на Земята, за да плаши живите. Той се прозина.

— Чичо Ками, ако си ти, по-добре върви да спиш. Иначе ще изтървеш закуската.

В този миг чудовището престана да стене, слезе от трикракото столче в края на леглото и си свали маската. Хари изведнъж се събуди.

— Ти ли си наистина? — прошепна той. — Тревилиън?

Тревилиън махна черното покривало, с което се беше загърнал, и се ухили на своя по-малък брат.

— Че кой друг.

Хари седна изправен и се облегна на тапицираната табла на леглото си.

— Ще ми налееш ли уиски? Ей там, на масата.

Тревилиън напълни догоре две чаши с малцово уиски, подаде едната на брат си и седна в голямо, украсено с резба дъбово кресло до леглото.

— Така ли посрещаш блудния син? Едно „Ти ли си“? Няма ли да има угоено теле? Или дори парад за добре дошъл?

Хари отпи голяма глътка от своето уиски.

— Мама знае ли вече, че си тук?

Тревилиън пресуши чашата си на един дъх и я напълни повторно.

— Не.

Той разглеждаше Хари с присвити очи. Немалко хора бяха описали настойчивостта, с която Тревилиън обичаше да разглежда хората. Всички, които го бяха срещали лично, запомняха за дълго невероятно изразителните му очи. В моменти на гняв те бяха черни, покоряващи и пламтящи.

Хари също пресуши чашата си. Мразеше сцените. Скандалите му бяха противни и той знаеше, че завръщането на брат му от мъртвите щеше да доведе до бурни разправии в семейството.

— Тя обаче ще трябва да научи — промърмори той, като подаваше чашата на Тревилиън да му я напълни отново.

Тревилиън погледна към полупразната си чаша.

— Нямам намерение да стоя тук дълго. Ще остана само докато събера сили и напиша няколко неща. После отново ще се отървете от мен.

Едва сега Хари започна да оценява цялото значение на факта, че противно на очакванията, брат му все пак не беше се преселил в отвъдния свят. Погледна го на бледочервената светлина на лампата, както се разглежда чужд човек. Беше на две години, когато Тревилиън бе изгонен от дома, и оттогава го беше виждал само няколко пъти. Да се нарече Тревилиън черната овца на семейството беше много слабо казано.