Джуд Деверо - Дукесата

— Вашите ботуши. Нито един работник няма да носи ботуши от толкова добро качество.

Не, в никакъв случай не приличаше на слуга. Ако търсеше работа при някой господар и го погледнеше с тези тъмни, изпитателни очи, никога нямаше да го вземат. Или щяха да го назначат, размишляваше Клер, но никога на второстепенна длъжност.

— О! — възкликна той, разочарован от нейния отговор. Повървяха известно време мълчаливо и почти прегърнати, когато Клер отново реши, че е време да се отърве от него. Не го понасяше толкова близо до себе си.

— Известно време не бях тук. Може би ще ми разкажете нещо ново за моите… роднини. — Езикът му почти се запъна при думата „роднини“.

Клер все още мълчеше и се задъхваше по хлъзгавата пътека, докато го подкрепяше.

— Познавате ли семейството на дука? Или се омъжвате със затворени очи?

— О, знам доста за него — заяви Клер, сякаш Хари й беше разказал подробно за семейството си. Нямаше да разправя на този човек, че между пробите и няколкото танцови забави, на които отидоха с Хари, бе посветила доста време, за да прочете историята на рода му.

— Струва ми се, че напоследък имаше няколко смъртни случая в семейството — подхвърли той.

— Бащата на Хари и най-големият му брат загинали точно преди една година при нещастен случай с лодка. След смъртта им Хари, става дук. Дотогава той се е наричал граф Тревилиън… — Тя замлъкна и го погледна стреснато.

Той се взря невъзмутимо в ококорените й очи.

— Не ме гледайте така. Тревилиън е много разпространено име в Англия и мога да ви уверя, че не съм никакъв граф.

— Хм — отвърна тя замислено, — това може да е вярно. Братът на Хари трябва да е бил по-млад от вас. — Клер продължи след кратка пауза: — Вторият син се разделил с живота само преди два месеца.

— Разделил се с живота? Имате пред вид, че е умрял, нали? — За кой ли път долавяше насмешка в гласа му, която страшно я разгневи. Сякаш я смяташе за глупава гъска.

— Не мисля, че е редно да се шегувате с такива неща. Защо не знаете нищо за човека, който принадлежи към вашето семейство?

— Никога не съм бил особено близък със семейството си. Разкажете ми за този син, който се разделил с живота. Долових в гласа ви нещо, което не разбрах.

Тя се изуми от неговата проницателност. Отвори уста, за да продължи, но после отново я затвори. Не искаше да споделя с него какво знае — от друга страна, имаше нужда да поговори с някого за това. Веднъж се беше опитала да разговаря с Хари за неговия брат, но той бързо смени темата. Можеше да разбере скръбта му от загубата на трима членове на семейството за толкова кратко време. На два пъти се беше опитвала да говори с баща си за това, но той също не искаше да я чуе.

Тревилиън я побутна с рамо.

— Изплюйте камъчето. Разкажете ми какво сте научили. Чули сте лъжи, готов съм да се обзаложа.

— Не става дума за никакви лъжи — възрази тя енергично. — Моите сведения са от най-сигурен източник и възнамерявам да предприема нещо в тази насока.

— Какво искате да предприемете в тази насока и кой ви е разказал тези лъжи?

Ръката му се плъзгаше бавно по рамото й, докато се озова плътно над гърдите й. Тя я отблъсна и го погледна строго. Той не обърна внимание на погледа й.

Да върви по дяволите, помисли си тя. Не желаеше да разменя вече нито дума с него, искаше само да го разкара, но у него имаше нещо, което я подтикваше да сподели мислите си. И към всичко се прибавяше копнежът да говори с някого за онова, което занимаваше ума й. От отпътуването си от Америка насам не бе срещала човек, с когото да разговаря за нещата, които четеше. В Англия не видя човек, който да се интересува от нещо друго, освен от последната забава.

— Уелският принц ми го разказа — заяви тя и се усмихна, когато гримасата му изчезна.

— Какво ви разказа Уелският принц?

— Да сте чували някога за изследователя капитан Франк Бейкър?

Изведнъж тя прикова цялото му внимание. Той се спря и се вторачи в нея. Беше хубаво, че най-сетне някой я слушаше толкова съсредоточено и с такъв голям интерес. Това даде на Клер усещането, че беше способна да предложи на света не само парите си, хубавичкото си лице и всичко останало, което можеше да се забележи от пръв поглед.

— Чувал съм за него — каза Тревилиън тихо. — Но какво знае едно невинно създание като вас за човек като него?

— Как смеете да давате такава преценка за мен? — отвърна тя с изненадващо самоуверен тон. Изпитваше чувство на блаженство, че успя да заличи надменното изражение на лицето му. — За ваше сведение съм прочела дума по дума всичко, което капитан Бейкър е написал за своите пътешествия и преживяванията си на петте континента.