Джуд Деверо - Дукесата

Опита се да се подпре на лакът и когато се размърда, тя веднага се затича и се наведе над него, за да му помогне. При това хубавата й гръд докосна за секунда бузата му. Когато реши, че му е помогнала достатъчно, тя се изправи и Тревилиън й се усмихна.

Клер отново се намръщи. Беше я погледнал по начин, който не й хареса. Той я беше пронизал с поглед — по-точно казано не нея, а бюста й — с такава дяволска усмивка, че с удоволствие би го ударила. Способен е на всякакви злодейства, помисли си тя. Беше твърде различен от Хари. Тези тъмни опасни очи не можеха да се сравняват с невинните сини очи на Хари.

Изправи гордо рамене. Нямаше да се остави някакъв непознат да я уплаши.

— Какво търси човек като вас навън в такова време? — попита тя като учителка, която чете конско на непослушно момче. — Трябваше да сте си вкъщи, в леглото. Няма ли кой да се грижи за вас? Нямате ли жена, дъщеря?

Той отърси дъждовните капчици от миглите си.

— Излязох да се поразходя — каза той и свъси чело. — А как да го разбирам това „човек като вас“?

— Нищо обидно. Имах пред вид, само че е студено и влажно и че не изглеждате много здрав. Мога ли да ви оставя сам, докато изтичам за помощ?

— Помощ за какво?

— За вас, естествено. Може би мъжете ще донесат носилка и…

Като чу тези думи, Тревилиън се надигна колкото се може по-бързо от земята… предпочиташе да умре, отколкото да се забележи, че му прилоша при това отривисто движение.

— Уверявам ви, госпожице, че мога да вървя със собствените си крака. — Не ми трябва носилка. — Но въпреки желязната му воля, Тревилиън с ужас усети, че се олюлява. За негова изненада момичето го прегърна през кръста и преметна ръката му над раменете си.

— Виждам, че не се нуждаете от помощ — подигра го тя. Чувстваше се много по-добре, когато не й се налагаше да го гледа в очите. Поне успя да изтрие самодоволното изражение от лицето му — този високомерен поглед, който като че ли намекваше, че прониква във всичките й мисли.

Той се облегна на нея. Едва ли му стигаше до раменете, но всъщност му беше удобно.

— Може би все пак се нуждая от мъничко помощ — каза той с преднамерено слаб глас и с усилие потисна присмеха си.

— Почакайте, ще намеря коня, за да яздите до вкъщи.

— А вие какво ще правите, докато яздя?

— Ще вървя — отвърна тя и после добави тихо: — Може би така ще се стопля.

Тревилиън се усмихна:

— Не ми трябва кон. Ще ми се завие свят, разбирате ли? Може би ще повървите малко с мен — само докато се почувствам по-добре.

Клер се опита да се овладее. Нямаше желание да играе заради него ролята на милосърдна сестра. Съзнаваше, че трябва да изпитва състрадание, тъй като очевидно беше болен и преди малко припадна пред очите й. Но не й беше симпатичен. Някак я объркваше и ядосваше, макар и да не знаеше защо. Може би дори не той беше причината. Може би я потискаха само влагата, студът и гладът. Междувременно всички слуги в къщата сигурно бяха вече на крак и закуската беше отдавна готова. Горещо кафе, пресни хлебчета и препечена шунка. Тя ще облече най-после собствените си дрехи и…

Тревилиън забеляза как лицето й се изкриви.

— Не е нужно да ме придружавате — каза той и я отблъсна от себе си. Наведе се да вдигне влажния й жакет. — Моля, разрешете ми да ви придружа до коня. Нататък ще се оправя сам.

Тя го погледна, но не в очите. Избягваше тези очи и вместо тях разглеждаше белезите по бузите му и восъчната бледност на кожата му. Знаеше, че трябва да му помогне. Докато обличаше свилото се от влагата палтенце, се изкушаваше да го остави да върви сам, но съвестта й не позволяваше да зареже на произвола на съдбата човек, който беше толкова болен. Ако още веднъж загубеше съзнание, паднеше в дъжда и си навлечеше възпаление на белите дробове, вината щеше да е нейна.

— Не — каза тя с въздишка. — Ще ви помогна да намерите подслон.

Тя отново прихвана Тревилиън през кръста и той отново се облегна с цялата си тежест върху нея. Накуцваше, за да я убеди колко е необходима помощта й. Продължиха надолу по черния път, а конят пристъпваше кротко зад тях.

— Коя сте вие? — попита Тревилиън.

— Клер Уилъгби — отвърна тя на един дъх и мигом се прокле за смехотворната си реакция, но съприкосновението с този мъж я смущаваше. Внушаваше й странно чувство — гняв и безпокойство, което не й допадаше.

— И защо още преди да се развидели, в дрехи, които явно не са ваши, се бяхте понесли в стремглав галоп из тази местност, Клер Уилъгби? Да не сте избягали от гувернантката си?