Джуд Деверо - Дукесата

Клер беше прекалено прогизнала, прекалено гладна и зъзнеща, за да бъде учтива. Отгоре на всичко компанията на този мъж с всяка минута й ставаше все по-неприятна.

— Много ми е любопитно защо човек на вашата възраст, който явно не е в добро здраве, му се разрешава да скита сам из пущинаците. Да не сте избягали от болногледачката си?

При тези нейни думи Тревилиън преглътна няколко пъти. Беше свикнал жените да го смятат за привлекателен и съвсем не му харесваше, че това прелестно малко създание е изключение от правилото. Реши да опита още веднъж.

— Предполагам, че живеете в Брамли. Защо?

— Не може ли да не се облягате върху мен с цялата си тежест?

— Да, разбира се. — Той се поизправи малко и за момент не висеше върху нея, но само няколко секунди по-късно Клер отново усети пълната тежест на тялото му. Тревилиън толкова много се наслаждаваше на допира с нея, че обмисляше да я върне по околен път в Брамли — през Уайлд Ууд, в чийто край се намираше стара градинарска колиба, и всичко това поне на пет мили оттук.

— Не искате ли да ми отговорите? — попита той.

Клер забеляза, че макар и да вярваше, че тя току-що е избягала от девическия пансион, човекът изпитваше удоволствие от допира с нея. Мръсен стар козел, си помисли тя, и съжали с цялото си сърце, че не го остави да лежи в дъжда на голата земя. Сега имаше само едно желание, и то беше час по-скоро да се отърве от него.

— Може би най-напред трябва да ми кажете кой сте вие. Далеч ли е домът ви?

— Не е далеч.

Той опря бузата си о темето й. Когато я видя за първи път, Клер носеше малка шапчица, но сега тя беше изчезнала — тъмните й влажни коси проблясваха на утринните лъчи.

— Няма ли да ми отговорите? — настоя тя и видимо потръпна, когато усети пареща болка в ръката си.

— Наранили сте се — каза той с глас, който съществено се отличаваше от досегашния му безпомощен тон.

— Не, не съм. Само си натъртих ръката. Умирам от глад, мокра съм до кости и ми е студено. Затова искам час по-скоро да се върна вкъщи.

— И като се върнете там, ще ви е още по-студено.

— Така си и помислих — промърмори тя.

— Какво си помислихте?

— Че познавате добре къщата. Живели сте там, нали? И познавате дука?

Мина цяла вечност, преди да отговори:

— Познавам дука дори твърде добре.

Тя се усмихна при мисълта за Хари.

— Ние ще се женим.

Тревилиън помълча малко.

— А, малкият Хари. Значи е пораснал вече? Когато го видях за последен път, беше още момче.

— Станал е великолепен мъж — обясни тя и после се изкашля неуверено. — Имам предвид, че той е… той е…

— Разбирам. Истинската любов.

Каза го с такъв циничен глас, че Клер възмутено отвърна:

— Не бива да се подигравате с неща, от които нямате никаква представа.

— Но в истинската любов се ориентирам като риба във вода. Бил съм влюбен поне стотина пъти.

Клер изскърца със зъби, макар и да съзнаваше, че няма основание да се сърди на този човек.

— Човек среща в живота си истинската любов само веднъж, и то ако му провърви. Съмнявам се, че повечето хора въобще я намират. Ако сте бил влюбен стотина пъти, то едва ли наистина сте обичали. Имам предвид, че сигурно не е заслужавало да се нарича истинска любов.

— Влюбена ли сте в Хари? — Не криеше развеселеността си и когато забеляза, че тя потръпва обидено, едва не се изсмя високо. — Колко сте млада все пак!

— А пък вие колко сте стар — върна му го тя.

Това малко го отрезви. Може би беше стар. Може би всичко, което бе видял, извършил и чул през живота си, го беше състарило преждевременно.

— Извинете, госпожице Уилъгби, че досега не се представих — каза той. — Аз съм Тревилиън.

Не беше склонна да го извини. Той беше един циничен старец и Клер би предпочела да не го е срещата.

— Тревилиън кой?

По някаква неизвестна причина въпросът го накара да се замисли.

— Само Тревилиън. Това е всичко. Няма друго. — Знаеше, че е засегнал чувствата й и затова се опита да се пошегува. — Родил съм се преди още да дават по две имена на хората.

Тя се засмя на остроумието му.

— Свързани ли сте по някакъв начин със семейството на дука?

— Може би съм вторият градинар. Вие как мислите?

— Мисля, че вероятно сте вуйчо на Хари или може би сте негов далечен роднина. Който и да сте, сигурно не сте от прислугата.

Последното го зарадва повече, отколкото искаше тя да забележи.

— И какво ви навежда на мисълта, че не съм от прислугата? — Надяваше се да чуе от нея, че въпреки своето явно разклатено здраве има осанка, която може да се нарече почти кралска.