Джуд Деверо - Дукесата

Щом излезе на открито, тя пришпори жребеца си. Боеше се да го пусне в галоп, тъй като не познаваше пътя и трябваше да внимава за остри завои и надвиснали клони.

След малко слънцето се показа на изток, така че можеше да вижда пътя пред себе си. Откри черен път или по-скоро следите от колела на каруци, които са минавали оттук. Клер прецени, че пътят е добър за препускане.

— Хайде, момчето ми — каза тя на животното, — нека се посгреем. — Пришпори го и конят незабавно реагира — явно и той изпитваше същото удоволствие от движението.

Клер приведе глава и подгони жребеца с темпо, с което можеше да спечели надбягване. Чувстваше се превъзходно — така свободна, както не бе се чувствала откакто пресякоха океана. Всичко стана изневиделица. Тъкмо стигна билото на малкия склон, изпод дърветата отдясно изскочи един мъж. Непознатият се движеше много бързо и, изглежда, по някаква причина не беше дочул чаткането на копитата на галопиращия кон в твърдата земя.

Жребецът се подплаши, а Клер прелетя над главата му и тупна лошо върху лявата си ръка. Конят избяга наляво към нещо, което изглеждаше като мочурище. Мъжът, който в първия момент бе вдигнал ръката си, за да се защити от копитата на подплашилия се кон, се завтече към жената.

— Нищо ми няма — каза задъхано Клер, докато се мъчеше да се изправи на крака. — Хванете коня, преди да нагази във водата.

Мъжът се вцепени за миг, сякаш не разбираше езика, на който му говореше.

— Хайде! — настоя Клер и посочи към коня. Разтри натъртената си ръка и видя как мъжът захвърли пръчката, която носеше, и затича след жребеца.

По-скоро се опита да се затича, помисли си Клер. Мъжът куцаше. Едвам повдигаше десния си крак, а начинът, по който движеше раменете си, я наведе на мисълта, че всяка крачка му причинява болка. Изпита угризения на съвестта, защото изпрати да гони коня й един стар, сакат човек, но после усети пареща болка в лявата си ръка и я притисна към гърдите си.

Наблюдаваше отдалеч как човекът хвана юздите на коня и го успокои. Клер стисна зъби, изправи се на крака и дочака да върне животното. Тръгна да го пресрещне в края на полето.

Когато се бе приближила достатъчно до него, за да види лицето му, тя с ужас разбра, че той беше болен. Непознатият се обърна към коня и тя не можа да види очите му, но този неприятен жълт цвят на кожата му можеше да се дължи само на тежко заболяване.

— Много съжалявам — започна тя. — Ако знаех, че вие… — Спря насред думата. Какво искаше да му каже? Че ако е знаела, че е белязан от смъртта, нямаше да го помоли да хване коня й?

Мъжът отвори уста, за да възрази нещо, но изведнъж лицето му загуби странния цвят и побеля като сняг. Очите му се обърнаха и той залитна.

Обзета от ужас, Клер разбра, че човекът губеше съзнание.

— Сър! — извика тя, но той вече изпадна в несвяст.

Клер се затича към него и го улови с дясната си ръка. Мъжът падна с цялата с тежест върху нея. Тя се олюля под тялото му, разперила встрани лявата си ръка, която адски я болеше. Разтвори крака за по-голяма опора срещу тежестта му и се огледа за помощ. Но наоколо беше само конят, който кротко пасеше.

— Какво всъщност правя? — се попита тя гласно. Мъжът висеше с цялото си тяло на шията й. С голямо усилие успя да го положи на земята, но остана затисната под него. Заговори му, дори го плесна по бузата, но когато усети колко е слаб, само кожа и кости, не посмя да повтори.

Въобще човекът изглеждаше като жив скелет, но беше огромен, с широки рамене и тя не можеше да се справи само с едната си здрава ръка. В края на краищата успя да изпъне първоначално единия, а после и други си крак. Сложи главата му върху гърдите си и закрепи тялото му между краката си. Помоли се на ум да не мине никой сега по пътя и да я завари в това положение и напрегна всичките си сили, за да го претърколи с една ръка от себе си и да го обърне по гръб.

Когато най-сетне лежеше до него, Клер се задъхваше от напрежение.

— Сър! — извика тя няколко пъти, но той не помръдваше. Сложи ръката си на шията му и се помоли на Бога да не го е убила. Сърцето му туптеше. Явно припадъкът беше преминал в дълбок сън.

Клер, която още седеше до него, въздъхна. Какво да прави по-нататък? Не смееше да се отдалечи и да го остави сам. Според представите й из шотландските лесове още бродеха вълци. Когато погледна отново мъжа, тя забеляза, че той започва да трепери.

Въздъхна за втори път и съблече стария вълнен жакет, като внимаваше да не движи навехнатата си ръка. Зави го, после отмахна предпазливо от челото му напоените с пот кичури.