Джуд Деверо - Дукесата

— Баща ни го разказа на кралицата. Смяташе, че тя трябва да го знае и да те удостои с някой и друг орден.

Тревилиън се разсмя гръмко.

— И какво щях да правя с ордени?

— Би могъл да ги продадеш на търг и да финансираш някоя от експедициите си — предложи Хари и накара брат си за втори път да прихне. Хари изпи до дъно чашата си и изгледа брат си.

— Сериозно, Уили, какво ще правим сега?

— Уили — прошепна Тревилиън. — Много години минаха, откакто някой ме е наричал така. — Той се усмихна на Хари.

— Няма да правим абсолютно нищо. Ти ще продължиш да разказваш за мъртвия си брат, а пък аз ще си остана капитан Бейкър. Ще се ожениш за твоята добра партия, ще отгледаш няколко деца и ще оправиш покрива на тази уродлива къща. — Той помълча малко. — И ще ми пращаш пари за моите експедиции.

— Това няма да стане. Прекалено много хора в семейството знаят кой си. Мама например знае какво правиш. — Хари се намръщи. — И я се виж само! Приличаш по-скоро на мъртвец, отколкото на жив човек. Никак не е за учудване, че Клер те взела за старец. В това състояние е невъзможно да предприемеш истинска експедиция, която ще трае пет-шест години. Тъй като най-късно след три години ще бъдеш в гроба.

— Толкова по-добре за семейството — отговори Тревилиън злорадо и се втренчи неумолимо в очите на Хари. — Ти знаеш не по-зле от мен, че всъщност никога не съм принадлежал към това семейство. Всичко, което ми трябва сега, е местенце, където да се скрия, докато отново се изправя на краката си. После ще изчезна. Ако се разчуе, че капитан Бейкър противно на очакванията е все още сред живите, то това ще разсее всички слухове, че е член на твоето семейство. Граф Тревилиън е умрял преди месеци. Нека почива в мир.

— Но ако мама научи, че си още жив, тя ще…

— Ще й кажеш, че друг човек се представя за капитан Бейкър. Ще измислиш нещо. Безразлично ми е какво ще си помисли старият дракон — ако въобще нещо си помисли.

Хари наистина малко познаваше своя брат, но все пак достатъчно, за да знае, че няма никакъв смисъл да го придумва.

— Къде ще живееш?

— В стаята на Чарли. — Тревилиън се ухили до ушите. — Съмнявам се, че някой ще ме намери там. Ще ставам рано и се прибирам късно, така че никой няма да ме види, още повече, че тази къща се управлява от майка ни.

Хари се престори, че не забелязва сарказма.

— Имаш ли от какво да живееш? Та ти трябва да се препитаваш от нещо!

— Имам един човек, който се грижи за мен и ми набавя храна. Избягвам да го питам откъде я взема. — Тревилиън помълча известно време. — Кое е това дете?

Хари се усмихна.

— Имаш пред вид малката хубавица?

— Видях я само от прозореца. Но изглежда многообещаващо.

— Това е малката сестра на Клер, чаровно създание. При това е само четиринадесетгодишна. Трудно е да си представи човек как ще изглежда на осемнадесет или двадесет години. Прелестно дете, но кой знае защо баща й и сестра й я наричат Маймунката. Не познавам човек, който да заслужава този прякор по-малко от нея.

— Да, ти винаги си бил твърде проницателен психолог.

Хари се направи, че не чува. Ненавистта на Тревилиън към семейството не го засягаше.

— Ще те оставя да спиш — каза брат му и тръгна към вратата.

— Стой настрана от нея — посъветва го Хари.

Тревилиън се обърна още веднъж.

— Не искам твоята богата американка. Прочетох любов и вечна вярност в очите на момичето.

— Тя ще се омъжи за мен.

Тревилиън се втренчи в своя брат със състрадание и дяволитост.

— Навярно искаше да кажеш за теб, за твоите дългове и за твоята майка. — Лека нощ, братлето ми. — С тези думи Тревилиън напусна безшумно стаята.

Когато в края на втория си ден в Брамли Клер се качваше във високото си легло, тя трепереше от изтощение. Но това не беше изтощение от многото свършена работа, а състоянието на човек, който цял ден е правил всичко не както трябва.

По настояване на Хари тя прекара предишния ден в леглото. Беше ухажвана и глезена от прислугата. Носеха й яденето на сребърни подноси и всички се стремяха да й угодят. Като цяло това беше великолепен ден — точно какъвто според нейните представи подхождаше на една истинска дукеса.

Но вчера вечерта Хари й заяви, че днес щял да започне истинският й живот в Брамли и ще е най-добре да се запознае със семейството му и тукашния порядък. Клер зададе няколко въпроса и разбра, че всъщност повелята идваше от майка му. На въпроса кога ще се запознае с нея, той й даде мъгляв отговор, че ще е скоро. Майка му често боледувала и никога не напускала стаите си.