Джуд Деверо - Дукесата

— Кой? — попита тя, макар и да знаеше кого има предвид.

— Тревилиън отпътува преди няколко часа. Заедно със слугата си.

Клер кимна. Несъмнено беше останал толкова дълго в Брамли заради Ниса. Беше изчакал да умре, за да се чувства свободен за следващото си завоевание — за следващата си жертва, която щеше да опише в книгите си.

— Добре — каза Клер. — Радвам се, че е заминал.

— Струва ми се, че си твърде жестока към него.

Клер погледна Хари разярено.

— Той я погуби. Стоеше със скръстени ръце и гледаше отстрани как умира. Трябваше да го видиш. Не си помръдна пръста, за да попречи на смъртта й. Краят й го остави равнодушен. Сигурна съм, че си е наумил да пише за нея в някоя от проклетите си книги.

— Не съм толкова сигурен, че Уили…

— Не го наричай така! Той е капитан Бейкър — човек, който е минал през хиляди неща, без да трепне. Такъв си го представях, преди да се запозная с него, и вече съм сигурна, че това е истинската му същност. Не искам да чувам повече нищо за него.

Хари се намръщи и погледна към чашата си с уиски.

— Както искаш — каза той тихо.

Когато се почука на вратата й, Клер помисли, че е лакеят, който трябваше да свали куфарите й долу. От смъртта на Ниса бяха изминали четири дни и тя реши, че, е крайно време да напусне къщата на своя годеник. Хари се беше опитал да говори с нея за датата на сватбата, но Клер беше прекалено съкрушена, за да мисли за нея. За огорчение на родителите им и Клер, и Сара Ан бяха в траур. Но през последните дни родителите им без друго много се оплакваха от тях. Нито майка им, нито баща им искаха да напуснат Брамли.

— Не разбирам защо да не се омъжиш тук — каза Арва. — Харесвам тази къща и искам да остана.

Клер й беше казала, че трябва да отпътуват. Арва се оплакваше, че двете й дъщери са заприличали на монахини в черните си дрехи. И че било цяло чудо, дето дукът още искал да се ожени за Клер.

— Има стотици рухнали покриви във Великобритания — отвърна дъщеря й. — Всеки иска да се ожени за мен. — И отказа да й обяснява повече.

Когато Клер отвори вратата, в коридора стоеше не лакеят, а Лотрис. Американката се усмихна, Лотрис изглеждаше чудесно. Лицето й беше свежо и румено и тя носеше много красива синя рокля.

— Вие просто цъфтите — каза Клер. — Бракът ви се отразява добре.

— Наистина. Всичко надмина най-смелите ми мечти. Джеймс и аз наистина сме щастливи.

Клер се усмихна.

— Много се радвам за вас. — Не й хрумваше какво още да каже и се обърна отново към куфара си. — Радвам се, че ви виждам, преди да замина.

Лотрис пристъпи към Клер и я улови за ръката.

— Дойдох тук, за да поговорим. Хари ми писа.

— Колко мило от негова страна.

Лотрис хвана Клер за раменете и я обърна към себе си.

— Хари много се тревожи за вас. Каза, че можело да се случи нещо непоправимо.

— Не си представям какво би могло да бъде.

Лотрис изгледа строго Клер и очите й напомниха на американката за Тревилиън.

— Наистина вече трябва да тръгвам. Моето семейство доста дълго се ползва от вашето гостоприемство. Прекалено дълго.

— Искам да ви разкажа нещо за Тревилиън и за майка ми — каза Лотрис.

Клер за миг скръсти ръце, после отново се залови с куфара си.

— Наистина нямам време. Лакеят ще пристигне всеки миг и трябва да си приготвя куфарите.

— Лакеят ще почака. Говорих с него.

— Но аз трябва да тръгвам — отвърна Клер. — Не мога повече да остана тук. Трябва да се махна. Разбирате ли… — Гласът й заглъхна, защото знаеше, че е безсмислено да спори с Лотрис. Искаше да чуе какво щеше да й каже, и същевременно се боеше. Искаше само да се махне оттук.

Отиде бавно до един стол, седна и погледна Лотрис с очакване. Младата жена си пое дълбоко дъх.

— Никога не съм искала да живея с майка си и да се превърна в онази плаха стара мома, с която се запознахте. Но омразата може да бъде също толкова силна, колкото и любовта, а може би дори и по-силна. Омразата също свързва хората. А ние с майка ми се мразехме.

— Струва ми се, че не бива да говорите така за майка си.

— Казвам ви истината. Тя ме мразеше, защото знаех тайната й.

Клер мълчеше.

— Вие направихте толкова много за мен, че никога няма да мога да ви се отплатя. Дадохте ми нещо, което да замени омразата, завладяла живота ми.

— Любов. — В гласа на Клер се долавяше скептичност.

— Да. — Лотрис се усмихна. — Звучи мелодраматично, нали? Мисля си, че тъй като ми помогнахте, и аз трябва да ви помогна. Искам да ви разкажа нещо за майка си.