Джуд Деверо - Дукесата

— А също така и да се ожени за жена, която не обича, само за да спаси брат си.

— Беше на път да го стори, преди да разбере, че Уили ви обича.

Клер махна пренебрежително с ръка. Лотрис я погледна тъжно.

— Искам да ви убедя в това. Тревилиън не е такъв студенокръвен егоист.

— Трябваше да го видите как стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше как момичето изпива чаша с отрова. Не, никому не го пожелавам. Ако Тревилиън ми се беше доверил… ако ме обичаше достатъчно, за да ми разкаже нещо за себе си… — Клер въздъхна. — Но сега е вече много късно и няма значение. Той сигурно има основателна причина да не иска прословутата титла. Едва ли ще я вземе и сигурно ще разреши на Хари и в бъдеще да се хвали, че е дук Макарън.

— Да — каза Лотрис. — Тревилиън иска да бъде само капитан Бейкър. Съмнявам се, че ще се върне отново тук.

В този момент вратата се отвори и влезе Хари. След него вървяха четирима лакеи с тежки куфари.

— Оставете ги там — махна Хари.

Когато лакеите излязоха, братът и сестрата се обърнаха към Клер и я погледнаха. В този миг тя се досети какво имаше в куфарите. Вътре бяха писмата на Тревилиън. Някога най-съкровеното й желание беше да прочете личната кореспонденция на капитан Бейкър. Но сега гледаше куфарите така, сякаш бяха пълни с кобри.

Тя отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Трябва да се махам оттук.

Хари се облегна на вратата.

— Няма да излезеш от тук, докато не ги прочетеш. Всичките.

Клер изгледа двамата. Красивото лице на Хари изобразяваше свирепа решителност, докато очите на Лотрис горещо я умоляваха.

— Безполезно е. Дори да прочета купчина писма, това няма да промени нищо. Тревилиън не претендира за титлата, поради което родителите ми няма да одобрят брака и аз ще загубя парите на дядо си. А не мисля да оставям сестра си на произвола на съдбата.

— Няма да мръднеш оттук — настояваше Хари.

Лотрис тръгна към първия куфар и го отвори. Вътре, вързани грижливо с панделки, имаше стотици писма.

— Започна да ми пише, когато го изгониха за пръв път от къщата — тогава беше на девет години. Да ви разкажа ли за този ден?

— Не — каза Клер с твърд глас. — Не искам да знам нищо.

Но въпреки нежеланието й Лотрис й разказа за началото на патилата му. И когато млъкна, Клер започна да чете писмата.

Дук Макарън моли за разрешение да се представи на госпожица Клер Уилъгби, пишеше на ръка върху картичката.

Клер я прочете и я остави върху сребърния поднос, който икономът държеше пред нея.

— Предайте на Хари, че багажът ми е готов.

Икономът не помръдна от мястото си.

— Е? — каза Клер и го погледна. Търпението й се изчерпваше и сега тя действително бързаше да напусне Брамли.

— Картичката е от истинския дук — обясни икономът.

Мина време, преди Клер да проумее.

— Тревилиън ли?

Управителят кимна.

— Предайте му, че вече сме си казали всичко. Имам работа. Кажете му, че ми е дошло до гуша от семейството Монтгомъри и че не желая да виждам нито него, нито роднините му.

— Може би мадам ще предпочете да му го каже лично.

Клер щеше да му отговори, че й е тягостно всичко, свързано с Тревилиън. Но промени решението си.

— Къде е той?

— В синята спалня. Това беше стаята на баща му.

Клер кимна в знак, че е съгласна да отиде там. Ще му кажа какво мисля за него, и после ще го напусна завинаги, мислеше тя. Не желая да разговарям с никого от семейството му, нито дори да ги видя. Нещо повече — не желая повече да виждам и капитан Бейкър или да чувам за него.

Икономът отвори вратата към една голяма спалня, която някога е била много хубава. Но сега коприната по стените беше износена и тъмносиньото кадифе на балдахина бе избеляло.

Тревилиън стоеше с гръб към нея и гледаше през прозореца. Беше облечен в съвсем нормален утринен халат. Никакви бродирани копринени роби. Косата му беше подстригана по модата. Ако не го познаваше, щеше да го вземе за хубав млад джентълмен.

— Аз съм тук — каза тя зад гърба му. — Какво искаш от мен?

Той се обърна и Клер видя, че е изморен, сякаш въобще не беше спал. От смъртта на Ниса беше изминала почти цяла седмица, но гневът й не утихваше. Непрекъснато виждаше засмяното лице на Лунната перла. И в ушите й ечаха отчаяните писъци на Маймунката, когато разбра за смъртта й. Клер си спомни и дима, който беше видяла да се вие към небето — сигурно от погребалната клада на Ниса.

Тревилиън пристъпи към нея. Клер не помръдна, но когато той понечи да докосне бузата й, извърна глава. Ръката му се отпусна безпомощно, после той се обърна и пак отиде до прозореца.