Джуд Деверо - Дукесата

Клер погледна към Ниса. В смъртта тя изглеждаше ще по-красива, ако това въобще бе възможно. Обърна се към Тревилиън:

— Как можа да го допуснеш? — После извика: — Можеше да й попречиш!

— Аз не решавам живота на други хора — отвърна той и очите му блеснаха.

— Не те засяга, нали? Не ни обичаш достатъчно, за да се намесиш. Нея я остави да умре, а мене ме заряза. Ти си безчувствен човек!

Зад тях флейтата замлъкна. Двамата тъмнокожи мъже със сини ивици по телата влязоха в шатрата при Ниса. На Клер й прилоша при мисълта, че ще я докоснат.

— Оставете я на мира! — извика Клер. — Не я пипайте!

Единият мъж се наведе да вдигне чашата за отрова, но Клер ги изпревари. Грабна проклетия предмет и понечи да го запрати в един камък. Тревилиън обаче я хвана за китката.

— Не бива да правиш това — каза той тихо. — Желанието на Ниса е чашата да се върне на народа й.

— За да умре още някой, така ли? — възрази Клер.

Тревилиън все още я държеше здраво за китката и я погледна в очите.

— Тази чаша е по-стара, отколкото можем да си представим. — Той разглеждаше тъжно предмета. — Виж колко рубини има по нея. След смъртта на всяка Лунна перла са инкрустирали по един рубин.

Ужасена, Клер се втренчи в чашата, която държеше. Беше обсипана с много, невероятно много рубини. Разтвори пръсти, за да се разбие върху скалата, но Тревилиън я улови.

Двамата мъже отново се обърнаха към Ниса.

— Сега те ще се погрижат за нея — каза Тревилиън.

Клер го погледна с отвращение и омраза.

— Те трябва да извършат своите обреди. Накрая ще изгорят тялото и ще отнесат праха обратно в Пеша. За двамата това е едно дълго пътуване и…

Клер не можеше да понася повече коравосърдечието му. Обърна се и го заудря с юмруци по гърдите.

— Мразя те! Чуваш ли? Мразя те! Ти я погуби. Със същия успех можеше да я застреляш. Ти я уби!

Тревилиън не направи усилие да хване ръцете й. Само пазеше лицето си. Стоеше неподвижно и й позволи да излее гнева си върху него. И когато Клер се измори и заплака, той не я докосна.

Двамата тъмнокожи мъже носеха безжизненото тяло на Ниса. Единият от тях държеше чашата на смъртта.

Клер прихвана пешите си и ги догони.

— Не бива да слагате рубин за Ниса! — извика тя на човека с чашата.

Той дори не я погледна.

— Рубините означават кръв! Ниса беше не само една от многото, които сте убили. Ниса беше нещо особено! — Клер дръпна смарагдовата огърлица от шията си и се опита да изтръгне големия скъпоценен камък. Напразно. Беше отчаяна. Мъжете щяха да отнесат Ниса.

Тревилиън отново пристъпи към нея.

— Какво искаш да направиш? — попита той тихо.

— Махай се! — извика Клер гневно и продължи да дърпа големия смарагд. — Ниса харесваше смарагди. Сигурно би искала този. Той се нарича „Часът на истината“. Не бива да слагат рубин за нея. Мразя рубините. Никога не съм ги харесвала. — Тя се разплака отново.

Тревилиън рязко дръпна капковидния камък от огърлицата и успя да го откачи. После догони с едри крачки двамата тъмнокожи мъже. Клер го следваше по петите и чу как разговаряше с двамата. Те само клатеха глава.

— Те трябва да вземат смарагда — настояваше Клер.

Тревилиън спореше с хората и Клер забеляза, че търпението му се изчерпва. Двамата мъже го слушаха мълчаливо. Но после отново заклатиха отрицателно глави.

Ненадейно Тревилиън сниши глас и каза нещо, което можеше да бъде само заплаха. Мъжът, който държеше чашата, най-после протегна ръка и взе смарагда. После двамата отново тръгнаха.

Тревилиън се обърна към Клер.

— Те ще вградят смарагда. Съгласиха се, че тази Лунна перла беше по-различна.

Той млъкна за миг, после й подаде ръката си.

Но Клер не пожела да я поеме. Не можеше да забрави случилото се и не му прощаваше, че току-що беше допуснал смъртта на една жена. Обърна му гръб и се спусна надолу по хълмчето.

— Най-после заспа — каза Клер на Хари и оправи завивките на сестра си. Сара Ан реагира толкова бурно, когато научи за смъртта на Ниса, че се наложи да викат лекар. Той й даде успокоително.

— Ти също имаш нужда от сън — каза Хари. Беше останал през цялото време с Маймунката и Клер, докато пристигне лекарят. Наложи се да прегръща Сара Ан, да я люлее на скута си и да я успокоява, докато се тресеше от ридания.

Клер се помъчи да се усмихне, но не успя. Последните дни, и особено последните часове, я бяха съсипали. Хари я взе под ръка, заведе я в едно кресло и й подаде чаша уиски, производство на Мактарвит.

— Той си замина — каза Хари тихо.