Джуд Деверо - Дукесата

Погледна в огледалото и се усмихна на сестра си. Горката Маймунка, помисли си тя. През последните два дни депресията на Клер й се бе отразила много зле. Досега не беше подозирала колко много значи за по-малката си сестра. Но всъщност тя си нямаше другиго. Баща й прекарваше времето в лов, а майка й се вживяваше в ролята си на светска жена.

— Тази сутрин Ниса пак е пяла — каза Сара.

Клер, която тъкмо се канеше да си сложи тежката смарагдова, огърлица се сепна.

— Кога си видяла Ниса? — прошепна тя.

— Често я виждам. Тя въобще не спи. Не искала да пропусне нито миг от живота, а сънят бил малка смърт.

Клер закопча огърлицата и се огледа. Всички смарагди бяха големи колкото нокът на палец. В средата висеше необикновено едър капковиден камък, наречен „Часът на истината“. Той бе прочут с това, че носел щастие на притежателя си. Тази огърлица беше първото, което майка й си купи, щом получи наследството си от своя свекър. Клер смяташе веднага след сватбата си да я продаде и да използва парите за нов покрив на Брамли. Смарагди, които се превръщат в олово.

— Ниса сама ли беше? — попита Клер уж между другото.

Маймунката помълча малко.

— Тревилиън е винаги с нея.

— Не пише ли?

— Не. Не го видях да пише нито една дума от… откакто Ниса танцува пред селяните. Вечерта, когато Хари се завърна.

Клер кимна. Тревилиън явно не си губеше времето да тъгува и бързо се беше утешил с красивата си Лунна перла. Стана и се обърна към сестра си.

— Как изглеждам?

Маймунката се усмихна.

— Красива си. Според мен си много по-хубава от Ниса.

Клер се засмя и протегна ръка на сестра си.

— Каква малка лъжкиня си все пак. Сега виж дали ще намериш Ками или някой друг. Ще сляза долу при Хари.

— Обзалагам се, че Уили би оценил вида ти. И косите ти са много хубави. Виждал ли е вече тези смарагди? Тутакси ще ги скицира и ще ги увековечи в книгите си. Може би трябва да му ги покажеш…

— Не — каза Клер, като я целуна по челото.

Хари я чакаше в подножието на стълбата. През последните дни сякаш се боеше да я изпуска от очи. Но Клер смътно чувстваше, че той не ревнуваше истински от времето, което беше прекарала с Тревилиън. Долавяше, че той всъщност предпочита компанията на баща й и другите ловджии, но си налагаше да остава с нея. Ако Клер не се чувстваше толкова зле, щеше да потърси истината. Но в сегашното й душевно състояние не я беше грижа за нищо.

— Изглеждаш прекрасно — каза Хари и я огледа от главата до петите.

Клер се усмихна и си помисли защо Хари не беше малко по-висок, с по-тъмни очи и с коса до раменете? С други думи — защо не беше Тревилиън?

— Искам да ти покажа нещо — каза Хари и я поведе към западната част на къщата. Влязоха в балната зала — помещение, което Клер беше виждала само веднъж досега. То явно от години не се използваше и беше в ужасно състояние. Столовете, наредени покрай стените, бяха мръсни, а тапицерията им скъсана. От тавана със златни орнаменти висяха паяжини.

Но в този миг разрухата не личеше, тъй като залата блестеше от светлината на стотици свещи, които се отразяваха в огледалата и полилеите и пламваха в позлатите. На балкона стояха шестима мъже с цигулки.

Когато Хари я въведе в залата, малкият оркестър засвири валс. Всъщност свиреха ужасно, но Клер се усмихна на Хари.

— Тези бяха най-добрите, които успях да намеря в бързината — извини се той.

Беше добър танцьор и ловко я завъртя по паркета. Беше странно и вълнуващо да се носят из огромната зала, а потъмнелите огледа да умножават силуета им.

— Ще се постарая да ти бъда добър съпруг — каза Хари.

Те танцуваха, докато на Клер й се зави свят, но усмивката не слезе от лицето й, а Хари се смееше щастливо.

Наближаваше залез-слънце и прозорците на балната зала се озариха в пурпурно, когато Клер погледна през рамото на Хари и видя, че Тревилиън стои на вратата. Изведнъж сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Той беше дошъл при нея!

Лицето му обаче не изразяваше ревност — беше странно и непроницаемо.

— Ела с мен — каза той.

— Не е възможно — отговори Клер. Не й харесваше начинът, по който разговаряше с нея.

Тревилиън хвърли предизвикателен поглед към Хари и той тутакси побутна Клер към него.

— Върви с него.

— Защо хората винаги изпитват чувството, че са длъжни да му се подчиняват? — попита Клер. Чувстваше се оскърбена. Няколко дни той не я бе потърсил. Какво искаше сега?

Тревилиън с две крачки се озова при нея и я хвана за ръката.