Джуд Деверо - Принцесата

Мистър Сандерсън имаше право: това беше минала история.

Щастливата, весела американска авантюра беше вече минало. Тя е обречена да бъде кралица и трябва да се върне към своите задължения. Нали е чест да си кралица…

Арайа успя да наподоби нещо като усмивка, когато Джей Ти се върна в стаята.

— Охо — сбърчи чело той, — започвам едва ли не да мисля, че се радваш да си отново у дома.

— И да, и не. Винаги ще си спомням с удоволствие за времето, прекарано в Америка. Доли обеща да ми дойде на гости, затова не искам да прекъсвам всякакви контакти. Може би и ти ще пожелаеш…

— Не — прекъсна я той свадливо. — Дай да приключим с това! Имам предвид този скандал, дето трябва да завъртим…

— Скандалът се отлага. — Тя внимателно изучаваше лицето му. До преди малко бе смятала, че ще са женени за цял живот. А сега им оставаха само някакви часове… — Сега отиваме да вечеряме двамата… и ще прекараме нощта двамата. Утре или вдругиден навярно ще ме потърсят, пред полагам.

— Би ми се искало да не беше протакала нещата! Трябва да се връщам в базата колкото е възможно по-бързо. Колкото по-рано…

Арайа почувства, като че всичко в нея се втвърдява.

— Колкото по-рано се отървеш от мен, толкова по-добре, така ли?

Той я изгледа продължително с тежък поглед.

— По-лесно ще ми е, ако приключи по-бързо.

Тази вечеря остана за Арайа едно от най-обърканите събития в живота й. Тя бе убита и тъжна, потисната от мисълта, че никога вече няма да го види. А той като че ли изгаряше от нетърпение да се освободи от нея час по-скоро, държеше се студено и безучастно. Арайа трябваше да крие истинските си чувства и да играе ролята си.

— Да си потърсим някаква маса в центъра — нареди Кети Монтгомъри — Джей Ти! Съкровище! Какво са ме зяпнали тези хора? Кошмарно! И защо трябва да останем в този град всъщност? Просто не мога да го понеса…

Келнерът ги заведе до свободна маса.

— Какво ще правиш, като се върнеш в Америка? — попита Арайа тихо, вече със своя собствен глас, когато останаха сами.

— Ще се поогледам за някакъв буик — отвърна той и намигна. — Ще работя, естествено. Ще помагам да спечелим войната. А ти какво си мислиш?

Дали ще можеш да задържиш нашата малка къща?

— Не я искам вече.

Арайа се усмихна на думите му. Може би той съвсем не искаше чак толкова да се отърве от нея.

— Ще ми липсвате Америка и ти — прошепна тя. Той заби поглед в празната чиния.

— Хубаво ще е да мога да остана отново сам. Зарязах си работата.

Тя не отвърна нищо, сервираха им яденето.

— Ще се видиш ли пак с Хедър?

— Ще излизам с всяка жена от Югоизточните щати, която намеря. А ти? Ще се омъжиш ли за твоя граф?

— Наистина, значи! — възкликна само тя и го погледна пронизващо. — Понякога се държиш детински! Граф Джулиън е много общителен човек, от него ще излезе чудесен принц-съпруг. Много по-добър от тебе.

— По добър от мене? Сега ме чуй добре: това, от което се нуждае тази изостанала страна, е малко свежа кръв! И то спешно! Би трябвало да се смяташ за дяволски щастлива, ако бях останал при тебе. Но няма да остана! Навън бушува световна война, а хората тук са се заплели в собствените си проблеми и не виждат по-далеч от носа си.

— Ние не участваме в тази война, нима това е грешка? Вие американците, каквито сте агресивни и избухливи, има какво да научите от нашия мирен народ. Ние не сме тръгнали да разрушаваме други страни с нашата военна машина!

— Защото не се борите за нищо! Осланяте се на чуждите страни! Искате да спечелите от войната, като продавате ванадия. Но не допускате мъжете ви да се бият!

— Да не искаш да кажеш, че сме страхливци? Нашата страна е основана на времето от един от най-смелите завоеватели! През 874 година от новата ера ние вече сме…

— Не ме интересува вашата лайняна история! Важното е, че днес не сте нищо друго освен куп глупаци, които чакат да ги управлява някаква фуста!

Тя стана, зашлеви му една плесница и излезе като буря от залата. Излезе тичешком от хотела и тръгна като подгонена из улиците. Не можеше да се ориентира, нали познаваше своята столица само от каляската!

Как можа да си въобрази, че този човек може да стане царстващ принц-съпруг? Това беше един дребнав, деспотичен еснаф, нищо повече! Той съвсем не бе склонен да възприеме чуждия начин на мислене, както би сторила тя.

Вярно е, Америка е млада страна, която иска да наложи мощта си и е готова заради това да води войни. Но Ланкония е древна страна, достатъчно мъдра, за да знае, че и мирът ти осигурява мощ. Някога нейните предци са владеели половин Европа и Русия. Нейното собствено семейство е излязло напред пред останалите, защото от него са излезли най-добрите бойци. А този човек се осмели да ги нарече страхливци и глупаци…