Джуд Деверо - Принцесата

И Джей Ти й разказа всичко за своя роден град. За баща си, който в момента ръководеше сам семейното предприятие, за тримата си по-възрастни братя, за гребните регати, в които се бяха състезавали.

— Все аз печелех — заяви той и се усмихна дяволито. — Бях най-дребен, но бях твърде силен за ръста си.

Тя погледна едрото му мускулесто тяло, изпълнило тясната седалка.

— Но сега вече не си най-дребният, нали? — запита тя и в гласа й ясно прозвуча истински ужас от тази фамилия гиганти.

— Естествено, че не! — отвърна той и й намигна, след това бутна листовете настрани и я целуна.

— Не сега! — изсъска тя.

Той се отдръпна леко и се засмя, като видя как цялото й лице пламна.

— Та докъде бяхме стигнали? Ах, да. Уорбрук. — И продължи своя разказ.

Кацнаха в Лондон за бензин. След като отново излетяха, Джей Ти я заразпитва за нейния живот. Бяха вече някъде над Русия, когато заспаха. Събудиха се чак когато се приземиха в Ескалон, столицата на Ланкония. Джей Ти погледна през илюминатора. В далечината се открояваше заснежена планинска верига.

— По голямата част от Ланкония е на голяма надморска височина — обясни Арайа. — Намираме се на повече от две хиляди метра, затова въздухът е малко разреден.

Той я целуна.

— Ти не познаваш страната, запомни това и не го забравяй! Никога не си била тук! Никой от нас двамата не е идвал в Ланкония.

— Окей, бейби! — отвърна тя и пъхна в устата си парченце дъвка.

— Така вече е по-добре. Непременно ли трябва да дъвчеш непрестанно този боклук?

— Ами страшно американско е. А имай предвид и друго: скоро ще ми се наложи да се откажа от много неща. Корона на главата и дъвка в устата, не върви! Хайде, стани най-сетне! Искам да проверя да не ми счупи някой плочите, които нося на сестра си!

— Кети няма сестра! Забрави ли?

Той я изгледа толкова строго, че тя му се опули и направи от дъвката един голям балон.

— Хайде, хайде, тръгвай! — подвикна тя весело. Посрещна ги хладен, прозрачен въздух. Летището беше съвсем малко, не кацаха много машини. Чакаше ги кола.

— Лейтенант! — обърна се към Джей Ти един мъж в тъмен костюм, който държеше в ръката си куфарче за документи. — Всичко е подготвено. Добро утро, Ваше…

— Колко е хубаво да ви видя! — възкликна Арайа, грабна ръката му и я разтърси силно. — Тук все така ли е кучешки студено? Изглежда доста тъпо. Какво може да предприеме човек?

Очите на мъжа проблеснаха развеселено.

— Добро утро, мисис Монтгомъри!

— Наричайте ме спокойно Кети, всички така ми казват. Освен него. — И тя посочи с палец към Джей Ти. — Той ми измисля разни други имена. — Тя изплю дъвката си, хвана Джей Ти под ръка и го погледна прехласнато.

— О, да — каза мъжът смутено. — Ще отидем ли най-напред в хотела?

— Каква роля играеш всъщност? — попита Джей Ти тихо, докато й помагаше да се качи в колата.

— Ланконците си представят така една американка. Човекът, който шофираше, се казваше Джеймс Сандерсън. Беше служител при американския посланик в Ланкония. Само той и посланикът бяха осведомени за двойничката.

— Вашата история е добре прикрита — убеди ги Сандерсън. — Утре сутрин ще бъдете отведен до местните водохранилища. Идвате като специалист по превръщането на солената вода в питейна.

— Значи все пак ще се опитат да спасят лозята? — запита Арайа оживено.

— Оказваме съдействие на краля по този проект.

— Как е дядо ми?

— При неговата възраст е естествено да има някои оплаквания — отвърна Сандерсън дипломатично.

Арайа гледаше през прозореца. В Ланкония нищо не се бе изменило от векове. Тежката кола на посолството изглеждаше прекалено широка за тесните улички, настлани с калдъръм. Тези улици са били правени явно за хора и за кози стада, а не за големи лимузини. Същите бяха варосани, покрити със синкавосиви плочи, типични за Ланкония. Хората се движеха пеша. Нито коли, нито камиони. Но се мяркаха конски каруци. Хората бяха облечени в ланконска носия и в нея не бе изменено нищичко от стотици години: жените носеха дълги тъмни поли, бели блузи и пъстровезани колани. Мъжете бяха с панталони до коленете, бели ризи и бродирани жилетки. Децата представляваха миниатюрно подобие на своите родители.

Сандерсън и Джей Ти бяха приключили междувременно своя разговор и Джей Ти каза тихо:

— Имаш чувството, че тук времето е спряло.

— Ти си по-близо до истината, отколкото сам предполагаш — отвърна Арайа тъжно.

— Пристигнахме! — обяви Сандерсън и спря пред триетажната бяла сграда на хотела. Той се извърна и погледна Арайа. — Не смятам, че някой може да ви познае, но трябва да сте подготвена, ако все пак се случи. Необходимо е да се показвате колкото се може повече на обществени места, нека похитителите да разберат къде да потърсят заместничка. Ако всичко върви по план, двойницата ви утре ще изчезне.