Джуд Деверо - Принцесата

Арайа затвори очи за миг. Последните две седмици бяха наистина претрупани със събития. Слава Богу, всичко това мина. Сега беше омъжена жена. Тя хвърли крадешком поглед към лейтенант Монтгомъри. Във вечерен костюм изглеждаше наистина много добре, а изглеждаше и достатъчно силен, за да може да носи с достойнство тежките официални кралски одежди… Разбира се, най-напред ще трябва самата тя да се научи да се държи като американка. Няма да е чак толкова трудно, може би.

Но сега предстоеше първата брачна нощ. Майка й й бе обяснила какво се случва през тази нощ, предупредила я бе, че мъжете правят някои неща, които не са приятни за жената. И тази страст, която мъжете проявяват, също е неразбираема за жените. Но все пак я бе посъветвала, да положи старания за външния си вид, да демонстрира желание, защото само по този начин може да се гарантира продължението на династията.

Фактът, че съпругът й бе почти напълно чужд, съвсем не смущаваше Арайа. Все пак се надяваше, че след брачната нощ Джей Ти Монтгомъри вече няма да е толкова неучтив към нея. Може би още утре ще коленичи до леглото й и ще я моли за прошка за всичко, което й е причинявал…

Тя изобщо не забеляза, че колата е спряла, докато шофьорът не й отвори вратата. Бяха пред хотела. Арайа излезе от колата и изчака, докато шофьорът успее да вдигне на крака съпруга й.

Джей Ти разглеждаше сградата, като че досега не беше виждал хотел.

— Добре — промърмори той и влезе, без да обърне внимание на Арайа. Но само след няколко секунди се появи отново, хвана я за ръка и я потегли след себе си: — Коя е стаята ти?

— Тя е розова.

Джей Ти спря и се взря в лицето й. Очите му бяха зачервени, брадата му прорастваше като че ли от минута на минута.

— Добре, когато излезеш и след това искаш да се върнеш в стаята си, какво правиш? Как си намираш стаята?

— Винаги отивам там — Арайа посочи рецепцията. — Понякога се налага да чакам, но винаги след това някой ме придружава.

— Не ти ли дадоха ключ?

— Ключа на града? Не, за това не са споменавали.

Той затвори очи.

— Стой тука, не мърдай от това място! Разбра ли?

Тя кимна и погледна настрани, за да не забележи той усмивката й. Явно той искаше да я държи близо до себе си.

След като размени няколко думи с мистър Кетън на рецепцията, Джей Ти се върна и я поведе към асансьора.

— Никога през живота си не съм жадувал толкова да си легна — заяви той, когато вратите на асансьора се затвориха.

Арайа се усмихна.

Той отключи вратата на стаята, влезе и я остави в коридора. След миг се появи само ръката му, която я дръпна вътре. Задържа я до себе си и заключи вратата. Арайа сведе свенливо очи. Ето че бяха сами.

Джей Ти се прозя и се протегна.

— Легло. Просто го надушвам.

След тези загадъчни слова той прекоси салона към спалнята. Запокити в движение едната си обувка, хвърли се на леглото и моментално заспа.

Арайа не бе помръднала от вратата. Изчака няколко минути, но от спалнята й не долиташе никакъв звук. Тя боязливо отиде към стаята. Той вече лежеше в леглото. Правеше се, че спи, ала тя знаеше, че я очакват.

— Аз ще… Ще се приготвя веднага — промълви тя и отиде в гардеробната, за да си вземе нощница. Веднага видя, че нито една от нощниците й не е подходяща за сватбена нощ. Би искала да изглежда, колкото е възможно по-добре в тази единствена най-важна нощ.

Арайа отново погледна към Джей Ти. Изглежда наистина беше заспал. Дори започна да похърква. А беше само четири следобед! Дали да не отиде до някой от онези магазини и да си купи нощница, някоя, която да прогонва съня от очите му?

Тя тихичко се измъкна, след като провери, дали има чиста носна кърпа в чантата си. От зелените банкноти, с които бе натъпкана чантичката й, сега нямаше и помен.

Във фоайето тя попита за мистър Кетън. Той поръча и заплати таксито, което да я закара до някакъв магазин, препоръчан от младия служител на рецепцията.

Арайа никога през живота си не бе влизала в универсален магазин. Но пристъпи с обичайната самоувереност. Дали заради прекрасната й осанка, дали заради скъпата парижка рокля-модел, която носеше, но към нея веднага се завтекоха три продавачки. Арайа се спря на най-възрастната.

— Бих искала да видя дамски нощници…

— Заповядайте, мадам! — пропя продавачката с услужливо усърдие.

Два часа по-късно усърдието й се бе поуталожило. Арайа пробваше нощница след нощница, сваляше ги и направо ги хвърляше на пода. Около нея бяха разхвърляни десетки купчинки коприни и дантели. Продавачката изнемогваше от усилие — да събира захвърлените дрехи, да мъкне нови и нови кутии, да помага на Арайа при обличането и събличането…