Джуд Деверо - Принцесата

Тя понечи отново да тръгне, но той я задържа.

— Слушай сега! Ти оставаш тук, независимо дали ти харесва или не. Когато приятелят ми дойде да ме вземе, ще тръгнеш с нас и ще те предам на правителството на Съединените щати на Северна Америка! — Той грубо я издърпа обратно на поляната и престана да се занимава повече с нея. Не желаеше да влиза в спорове по своята заповед.

Арайа седна до едно дърво в очакване. Не се и опита да обяснява на този дивак безпокойствата си. Навярно междувременно дядо й е бил осведомен за изчезването й и всяка пропиляна тук минута навярно щеше да коства месеци от живота му. На времето той беше заложил всичките си надежди на своя син, бащата на Арайа. Но престолонаследникът умря, още докато дъщеричката му беше на пет години. Оттогава Арайа беше възпитавана да стане кралица. Получи задълбочени познания по история, политика, икономически науки.

Този нахакан мъж там, дето си лежи в хамака и чете, си въобразява навярно, че е патриот, но той мързелува и се наслаждава на живота, докато неговата страна води кръвопролитна война. Един крал или една кралица не биха намерили покой, ако страната им воюва! Кралското семейство винаги трябва да дава пример!

Дядо й успя да опази своята страна от ужасната война, която опустошаваше почти целия свят. Но той се страхуваше, че германците могат да ги окупират, ако продава ванадий на американците. И все пак Ланкония имаше нужда от пари! Тъй като се бе обявила за неутрална, повечето страни престанаха да търгуват с тази малка страна.

Този Монтгомъри каза, че Ланкония се състояла от планини, кози и грозде… Но гроздето гниеше, защото никой не го купуваше. И въпреки че съзнаваше опасностите, които я грозят, дядо й я беше изпратил в Америка. Продажбата на ванадия беше изключително важна за Ланкония.

Сега тя беше нещо като пленница на този тъп човек, който изобщо не може да проумее въпросите на голямата политика. Не можеше да напусне този остров!

Арайа тайно се надяваше, че американците няма да оповестят съобщението за нейното изчезване. Но беше малко вероятно — американските вестници просто се надпреварваха да информират за всичко!

Арайа погледна крадешком към мъжа и видя, че е задрямал. Тя тихичко се измъкна и навлезе в пътечката.

Скоро стигна до брега, но слънцето вече залязваше, така че не се виждаше надалеч.

Внезапно тя долови шум, положително бе моторница! Затича се и видя малка лодка, която трима мъже точно изтегляха на пясъка. Вдигна ръка и пое дъх да извика нещо, но в миг падна като подкосена на земята. Лейтенант Монтгомъри я бе затиснал с цялата си тя жест.

— Шт! Тихо! — прошепна той в ухото й. Не чу ли? Не зная кои са, но зная едно: безобидните туристи не изглеждат така!

Арайа се опитваше да си поеме въздух и да вдигне ръка, но Джей Ти я притисна още по-силно.

— Не се допуска — опита се тя да го отблъсне, но той сложи ръка на устата й и просъска:

— Тихо! Гледат към нас!

Тя отдръпна гадните му пръсти, взряна в мъжете. Единият бе застанал до лодката и палеше цигара, докато другите двама измъкнаха в храстите някакъв сандък.

Джей Ти не престана да стиска Арайа, докато мъжете не се качиха в лодката, не запалиха двигателя и не изчезнаха.

— Сега можете да ме пуснете — каза тя.

Но Джей Ти не помръдна. Ръцете му галеха хълбоците й.

— Какво беше това твое бельо! — запита той смаян. — Разликата е от небето до земята!

Възпитанието на майка й не бе третирало такава ситуация, затова Арайа реагира, водена от чисто женския си инстинкт: заби лакът в ребрата му, претърколи се и се изправи.

Мъжът продължаваше да лежи, като разтриваше със свито от болка лице гръдния си кош.

— Слънцето трябва да ми е изсушило нещо мозъка, щом мога да сметна за привлекателна жена като тебе! Връщай се обратно в лагера!

— Какво ли има в сандъка?

Джей Ти се изправи.

— О-хо! Преблагородната принцеса е любопитна? Навярно умираше от желание да кажеш на тия типове, че не е позволено да ти замърсяват острова!

— Островът е американски — отвърна несъзнателно тя.

— О, Боже! — разсмя се той. — Тия ланконки нямат никакво чувство за хумор!

Той тръгна надолу към плажа и тя го последва.

— Разбира се, че имаме чувство за хумор — наежи се тя. — Но само когато не ни третират като затворници. Освен това бих искала да ви помоля повече да не ме докосвате с ръка!

— На колко си години всъщност?

— Аз не мисля, че… — започна тя, но въздъхна и се предаде. — Двадесет и четири.