Джуд Деверо - Принцесата

Този човек е варварин! Досега никой не се беше осмелявал да й говори с такъв тон. Ще се махна от него! Ще го напусна…

Съвсем не беше лесно да се добере до брега, но успя. Може пък да се намери някаква лодка. И рибар може да мине насам, знае ли човек…

Арайа газеше до глезени в натрупаните водорасли, взирайки се в морето. Стъпи на остри миди и погледна в краката си. До мидите имаше някакви дълги синкави балони. Точно понечи да се наведе и да вземе един да го разгледа, когато я сепна остър вик:

— Не пипай!

Тя се дръпна и изгледа Джей Ти въпросително:

— Вие преследвате ли ме?

Той държеше пушката в ръка, но беше насочил дулото към земята.

Тя се наведе отново да пипне балона.

— Внимавай! — извика Монтгомъри отново. — Това е гигантска медуза. Отровните жилчици на долната й страна не само парят като коприва, но могат да предизвикват смъртоносни изгаряния. Хората умират от болките.

— О! — каза тя кратко и отново тръгна по брега. — Вече може да се оттеглите.

Джей Ти вървеше след нея, без да обърне внимание на думите й.

— Да не си решила да умираш? Имаш рядката дарба да се набутваш между шамарите. Мисля, че за тебе ще е по-добре да не се показваш много-много на брега. Онези двамата може да се върнат.

— Но е възможно да се появят военни кораби, тръгнали да ме търсят.

Стигнаха до палмата. Джей Ти седна и опря пушката на стъблото.

— И аз мислих по този въпрос. Боя се, че е мой дълг да те опазя. Или по-точно да опазя ванадия. Наистина, по-сигурно за тебе е да се върнеш в лагера.

Приливът заливаше вече голяма част от плажа.

— Не, благодаря ви, лейтенант Монтгомъри. Бих предпочела да остана тук. Ще следя за появата на кораби.

Тя седна на пясъка с изправен гръб и сложа ръце на скута си. Джей Ти се облегна на палмата.

— Нямам нищо против, стига да си ми под око. Трябва да изчакаме заедно още три дни, а искам да те предам невредима на американското правителство. Ако държиш да се прехранваш с едната гордост, съобщи ми! Но в лагера имаме няколко риби, които ще те заситят много по-добре.

Той се излегна и се престори на заспал. Арайа не го и погледна.

Слънцето препичаше. Стомахът й виеше от глад. Размечта се за агнешко печено… с тамиан и зелен боб… Цялото море блестеше под слънцето, но кораб не се мяркаше.

Изведнъж точно пред себе си съзря едра раба. Спомни си как Монтгомъри бе набол една с харпуна, как след това я опече на огъня. Всъщност май че тогава бе и последното й истинско ядене. Кога беше това? Дали преди часове? Или бяха минали дни? Няма да е трудно да се запали огън… Но рибата. Как да хване рибата?!

Арайа хвърли поглед към придружителя си и видя, че е заспал. На около половин метър от него бе пушката. Все пак поне от оръжие разбираше — нали от дете ходи на лов. Тя тихичко, за да не го разбуди, се примъкна към пушката и посегна, но ръката му обхвана като желязна скоба китката й.

— Какво възнамеряваш? Да не си решила да се отървеш от моето присъствие?

— Исках… да хвана една риба.

— Какво?! Искаш да използваш пушката вместо въдица, така ли? А патроните ще са стръвта?

— Не съм срещала по-глупав мъж от вас. Просто, исках да застрелям рибата.

Той се ухили още по-широко.

— Да застреляш риба?! — Така значи, ще бием риба с М–1! Мадам, та ти не можеш и спусъка да дръпнеш. Откатът ще те метне на земята.

— Така ли? — отвърна тя хапливо. Взе пушката, прегледа дали е заредена и дали е махнат предпазителят. Преди той да каже и дума, тя се прицели и стреля. — Още един патрон! — протегна тя властно ръка към него.

Безмълвен, Джей Ти постави на дланта й още един от големите патрони.

Арайа зареди отново пушката, прицели се към ято диви патици над главата си и дръпна спусъка. Една от патиците се запремята и тупна в морето. Тя свали пушката и го погледна победоносно.

Джей Ти мина край нея и нагази във водата. Намери рибата — едър морски език с точно отрязана глава. Няколко метра по-нататък плуваше дивата патица — също обезглавена.

— Принцесите не са чак толкова безполезни! — отбеляза Арайа заядливо, обърна се и тръгна към лагера. — Позволявам да ми сервирате за обяд моя улов.

Джей Ти метна пушката на рамо и тръгна след нея. Настигна я и й връчи патицата и рибата.

— Ще сготвиш сама онова, което си уловила. Трябва да се научиш най-после, че не съм ти слуга, дори ако трябва да ти го набия насила в главата!

Арайа се засмя.

— Мъжете винаги се ядосват като видят, че стрелям по-добре от тях. А с ездата как сте, лейтенант Монтгомъри? Можете ли да яздите?