Джуд Деверо - Фиона

Фиона потрепери и изпита дълбоко съчувствие към бедното същество. Много добре помнеше как се беше чувствала като пленница. В сравнение с положението на момичето обаче нейното беше направо за завиждане. Тази малка красавица беше бита!

— Исусе! — прошепна невярващо Роджър и стонът дойде от самото му сърце.

Майлс го погледна напрегнато отстрани и когато Роджър понечи да се втурне между конете, го сграбчи за рамото.

— Не сега — проговори настойчиво той.

Фиона гледаше тъжно след дългата процесия. Толкова много мъже заради едно малко момиче, каза си с болка тя. Ала когато погледна към Майлс, в очите й блесна паника.

— Не! — изплака тя. — Нали не мислиш да спасиш това нещастно същество?

Майлс не й отговори. Погледът му следваше рицарите, които изчезваха зад завоя. Тя се опита да каже още нещо, но бе удостоена с толкова пронизващ поглед, че веднага млъкна.

Тримата останаха още малко в края на пътя. Фиона не смееше да отвори уста, но в мислите си продължаваше да крещи своето „Не!“. Майлс не можеше да рискува живота си за жена, която изобщо не познаваше.

Когато продължиха пътя си, тя събра цялата си смелост и заговори спокойно и вразумително:

— Скоро ще стигнем в замъка на роднините ти и те вероятно ще знаят коя е малката пленница, кой я е задържал и защо. Може би на съвестта й тежат стотици хора, може би заслужава това тежко наказание.

Майлс и Роджър не я поглеждаха. И двамата се взираха напрегнато пред себе си.

Фиона се вкопчи в ръката на съпруга си.

— Аз също бях твоя пленница и виж какво стана. Може би…

— Млъкни, Фиона! — заповяда спокойно Майлс. — Престани да говориш, за да мога да размисля.

Фиона усети как по гърба й пробяга студена тръпка. Той нямаше оръжие, а възнамеряваше да спаси момичето, обградено от стотина рицари в тежки брони!

Майлс се обърна към Роджър:

— Искаш ли да им предложим услугите си като дървари? Така поне ще имаме достъп до лагера.

Роджър го изгледа презрително.

— Това не е твоя битка, Аскот. Момичето е изтърпяло всичко това заради мен и аз съм длъжен да го освободя от похитителя му, който и да е той.

Майлс настоя и след известно време Роджър се поддаде на увещанията му. Кимна кратко и отново се загледа пред себе си. Беше дошло времето да им даде някакво обяснение.

— Не знам коя е тя, знам само, че името й е Кристиана. Подари ми един скъпоценен камък, отряза го от роклята си и сигурно заради това са я пребили от бой. Има съпруг, от когото се страхува.

— Съпруг? — извика уплашено Фиона. — Роджър, моля те, бъди разумен! Не можете да рискувате живота си заради една омъжена жена. Откога я познаваш, Роджър? Каква ти е тази жена?

— Вчера я видях за първи път — отговори с отсъстващ вид брат й. — Не ми е никаква… и в същото време означава много за мен. Няма да позволя да се отнасят така зле с нея.

Фиона започна да проумява, че аргументите й са безполезни. Никога не беше вярвала, че Роджър ще рискува кожата си, за да спаси една почти непозната жена, но беше сигурна, че Майлс е готов да направи това и за последната слугиня, ако е убеден, че с нея са се отнесли лошо. Пое дълбоко въздух и заговори:

— Веднъж, когато пътувах през страната, едва селянка ми предложи букет цветя и стражите я пуснаха да мине, за да ми предаде букета лично.

— Ти няма да се месиш — отговори решително Майлс.

Фиона млъкна и го погледна обидено. Ако и тримата влезеха в лагера на въоръжените рицари, шансовете им се увеличаваха значително. Двама души бяха абсолютно недостатъчни. Още повече, че тези двама бяха мъже, без решаващата подкрепа на жената.

Тримата продължиха да следват групата въоръжени мъже, докато слънцето залезе и рицарите разпънаха палатките си за нощувка. Майлс и Роджър се натовариха с дърва за огъня и бяха допуснати без проблеми в лагера. И двамата бяха съумели да скрият дълбоко обичайното си аристократично високомерие и се държаха като покорни селяни с приведени глави. Скрита в сянката на дърветата, Фиона наблюдаваше какво става в лагера. Нито един от двамата мъже не беше обърнал сериозно внимание на предложението й да помогне. Сигурно си мислеха, че тя не умее нито да разсъждава, нито да действа като тях. Тя се взираше мрачно в чуждите рицари и проклинаше cipaxa си. Имаше чувството, че никога не е напускала дома на брат си. Макар да беше уверена, че е съвсем сама в гората, не преставаше да се оглежда скритом. Нима можеше да бъде сигурна, че някой от тези въоръжени мъже няма да се промъкне откъм гърба й, да я хвърли в храстите и да я изнасили?