Джуд Деверо - Фиона

Роджър се отдели от леглото на ранения и се запъти към нея. Конят му чакаше послушно недалеч от къщата. Фиона вървеше право към животното, без да смее да погледне настрана, защото знаеше, че ще открие трупа на сър Гай. Само смъртта беше попречила на великана да опази господаря си.

От къщата се надигна вик, при който гредите затрепериха.

— Фиона!!!

Младата жена преглътна тежката буца в гърдите си и позволи на Роджър да я настани на седлото.

— Трябва ни храна — промърмори той и се обърна към къщата.

— Роджър! — изкрещя разярено тя. — Ако му сториш нещо, ще те… — Роджър не я чуваше, Фиона скочи светкавично от гърба на коня и се втурна след него. Но не стигна навреме.

Роджър Чатауърт заби меча си в рамото на Майлс и когато безпомощното тяло на младия мъж се свлече на земята, врагът му проговори ледено:

— Жената на Рейн пощади живота ми и само на нея трябва да благодариш, че не изтръгнах черната ти душа от тялото. — Той се обърна към Фиона, която стоеше като вкаменена на прага: — Качи се на коня или ще пронижа сърцето му. Надявам се да лежи тук, докато кръвта му изтече.

Трепереща, Фиона излезе от къщата и в гърлото й се надигна гадене. Роджър се метна на седлото, дръпна я пред себе си и препусна в луд галоп.

Фиона седеше пред гергефа си и везеше платно за олтара на Свети Георги. В ъгъла на картината седеше момче, което приличаше досущ на Кит, а Свети Георги имаше чертите на Майлс Аскот. Тя прекъсна за момент работата си и сложи ръка на корема си. Детето не преставаше да я рита.

Лилиан Чатауърт седеше насреща й и държеше огледалото така, че да вижда само необезобразената страна на лицето си.

— Някога бях много красива — говореше замечтано тя. — Нито един мъж не можеше да ми устои. Всички бяха готови да сложат богатствата си в краката ми. Трябваше само да посоча какво ми харесва и веднага ме отрупваха с дарове.

Тя придвижи огледалото към другата половина на лицето си.

— А после Джудит стана Аскот и ми стори това! — изсъска гневно тя. — Онази негодница Рейвдаун ме ревнуваше до полуда. Тя е едно грозно, луничаво, червенокосо същество, което умираше от страх да не загуби привързаността на скъпия ми Гевин. И имаше всички основания да се страхува.

Фиона реагира с преувеличена прозявка, не обърна внимание на искрящия от омраза поглед, с който я дари Лилиан, и се обърна към брат си:

— Роджър, искаш ли да се поразходим малко в градината?

Както обикновено, той погледна първо издутия й корем, после устреми поглед към лицето й.

— Не мога. Трябва да обсъдя нещо с управителя на земите ни — отговори мрачно той, докато очите му търсеха нещо по лицето й.

Фиона знаеше какво иска да каже брат й. Беше го чувала вече много пъти. „Ти си се променила.“

Бяха минали две седмици от връщането й в родния дом. Едва когато заживя отново под един покрив със „семейството“ си, тя осъзна колко много се е променила през петте месеца, прекарани сред семейство Аскот. В дома на Чатауърт цареше същият строг ред, както преди заминаването й, но през тези пет месеца Фиона беше станала абсолютно нов човек.

Колкото и да си повтаряше, че Роджър е съвсем различен от Едмънд, тя разбра още първия ден, че той не е успял да промени живота в семейното имение. Домът им беше същият както по времето на Едмънд. Причината, поради която Роджър живееше мирно и тихо под един покрив с Лилиан, беше тази, че той изобщо не я забелязваше. Изнервен и възбуден, той съсредоточаваше цялата си любов върху Фиона и Брайън и не се интересуваше какво става около него.

Изтощена от дългото пътуване, Фиона слезе от коня си и двама мъже от свитата на Роджър, които преди това служеха на Едмънд, пуснаха няколко неприлични забележки по неин адрес. Намекнаха й, че с нетърпение чакат удобен случай да я спипат сама в някой тих ъгъл.

Първата реакция на Фиона беше страх. Като че ли никога не беше напускала родния си дом. В главата й отново изникна целият репертоар от трикове, с които по-рано съумяваше да държи мъжете далече от себе си. После обаче си припомни сър Гай и как беше счупила пръстите на краката му. Великанът трябваше да ходи седмици наред с бастун, но не й се разсърди. А след раняването на Майлс седя до нея пред колибата и в очите му имаше сълзи. И двамата плакаха за човека, когото обичаха.

Не, тя никога вече нямаше да се върне към омразата. Нямаше да напада мъжете, които я ухажваха. Беше й струвало много време и напрежение, докато преодолее страха си от мъжете, и сега нямаше да се откаже с лека ръка от наученото.