Джуд Деверо - Фиона

На обяд групата спря за почивка и Майлс попита Фиона и детето дали искат да обядват с него. Обикновено всички се хранеха заедно, за да не бъдат изненадани от местните жители.

— Изглеждате много доволен от себе си — отбеляза Фиона, която го наблюдаваше отстрани.

— Остава ни само един ден път и ще стигнем замъка на брат ми и жена му — отговори весело той и свали Кит от седлото.

— Чичо Стивън носи пола, а лейди Алисия язди по-бързо от вятъра — съобщи гордо Кит.

— Стивън носи плейд — поправи го Майлс, вдигна Фиона от седлото и я остави на земята, без да обръща внимание на опитите й да го отблъсне. — Хайде да обядваме. Наредих на готвача да сложи трапезата в гората.

Кит улови ръката на Фиона, Майлс хвана сина си за ръката и тримата тръгнаха по пътеката.

— Харесва ли ви Шотландия? — попита Майлс и побърза да я подкрепи, когато трябваше да се прехвърлят през едно паднало дърво.

— Местността изглежда недокосната от човешка ръка. Сякаш Бог я е създал и не е допуснал никой да развали делото му. Страната е сурова и… първична.

— Такива са и жителите й — засмя се Майлс. — Брат ми си е пуснал коса до раменете, а дрехите му… е, ще почакате и ще видите. Искам сама да го прецените.

— Не се ли отдалечихме твърде много? — попита стреснато Фиона. Имаше чувството, че гората ги е погълнала. Гъстите, ниски храсти затрудняваха ходенето.

Майлс извади брадвата си от кожения калъф на гърба и започна да им проправя път в гъсталака.

Фиона не можеше да откъсне очи от него. Днес беше облякъл скромни одежди от тъмнозелено платно с кафява наметка на раменете — и беше тежко въоръжен. На гърба си бе окачил дълъг лък й колчан със стрели, носеше още бойна брадва, а в колана меч и кама.

— Нещо не е наред ли? — попита предпазливо тя.

— Нищо няма — отговори Майлс, но не посмя да я погледне. — Всъщност, днес получих вест, че трябва да се срещна с един човек, но май отидохме твърде далеч от мястото на срещата.

Фиона вдигна едната си вежда.

— Наистина ли бихте рискували живота на сина си заради една тайна среща?

Майлс прибра брадвата в калъфа и го намести на гърба си.

— Хората ми са образували кръг около нас. Просто исках да сте близо до мен, разбирате ли? Не ми се щеше да ви оставя с непознати мъже.

— Я виж, татко! — извика възбудено Кит. — Ей там тича една сърна.

— Искаш ли да я видим отблизо? — попита спокойно Фиона. — Тичай напред, ние ще те настигнем. — Без да изпуска Кит от поглед, тя заговори на Майлс: — Аз ще остана с Кит, а вие идете да потърсите хората си. Имам чувството, че тази уговорка е била само номер, за да ни отделят от свитата.

Майлс я погледна с разширени от изненада очи, но само след секунди изчезна в гората, Фиона забърза след момчето. Мина много време, а Майлс не се връщаше и в очите на Фиона се появи загриженост.

— Нещастна ли си, Фиона? — попита Кит и улови ръката й.

Тя коленичи до него, за да бъде на едно ниво с лицето му.

— Не мога да разбера защо баща ти не се връща. Много се забави.

— Разбира се, че ще се върне — отговори уверено Кит. — Баща ми е силен мъж и знае как да ни защитава.

Фиона се опита да не показва недоверието си.

— Убедена съм, че знае. Чувам, че някъде наблизо тече вода. Искаш ли да я потърсим?

Двамата прекосиха с големи усилия гъстия храсталак и най-после стигнаха до реката. Озоваха се пред див, бърз поток, който се пенеше по скалите и се блъскаше в каменистия бряг.

— Водата е студена — рече Кит и се отдръпна настрана. — Мислиш ли, че има риба?

— Сигурно има сьомга — отговори Майлс, който беше изникнал незабелязано зад гърба на Фиона. Тя подскочи и се обърна уплашено. — Извинявайте — проговори меко Майлс и сложи ръка на рамото й. — Не исках да ви стресна.

Фиона се дръпна назад.

— Къде са хората ви?

Майлс хвърли бърз поглед към Кит, който хвърляше клончета във водата и наблюдаваше как водата ги отнася. После взе ръката й в своята.

— Мъжете са изчезнали. Не намерих нито следа от тях. Но вие няма да се паникьосате, нали, Фиона?

Тя го погледна в очите. Нима той наистина очакваше, че тя няма да се уплаши в тази чужда страна, сама с малко дете и с мъж, на когото не можеше да има доверие?

— Не — отговори твърдо тя. — Не искам да плаша Кит.

— Много добре. — Майлс се усмихна и стисна ръката й. — Намираме се на южната граница на Макаръновите земи и ако тръгнем право на север, утре вечер ще видим първите селски колиби.

— Но ако някой е отвел хората ви надалече…