Джуд Деверо - Благословията

— Е, кога започваме да търсим къщата и да избираме обзавеждането?

— Мисля, че трябва първо да приключим със стенописите — каза строго Джейсън. — Всяка секунда е от значение.

— Все ще трябва да вечеряме — рече лъчезарно Ейми. — Затова какво ще кажете да си купим нещо и да го изядем на път за мебелния магазин? Всъщност какво мислите за антики?

— Използвани мебели ли? — попита Дорийн и погледна разочаровано Ейми. — Искам всичко да е ново.

— Цената на истинските антики винаги расте, в случай че някога стане нужда да ги продадете — рече Ейми и впи очи в Дорийн. — Не че някога ще ви се наложи, но ако си купите нови мебели, само шест седмици след това няма да можете да получите за тях цената, която сте платили. А стойността на антиките непрекъснато расте. Винаги могат да се продадат на печалба.

Дорийн кимна тържествено.

— Антики — каза тя и пак кимна.

И точно в този момент между двете се породи приятелство. Ейми не беше сигурна откъде Дорийн знае или всъщност откъде тя самата знае какво става, но и двете бяха наясно. Спогледаха се, сякаш искаха да си кажат: „Помогни ми и аз ще ти помогна.“ Дорийн едва ли бе толкова глупава да не разбира, че заради безкрайната си некадърност до няколко дни вече няма да има работа, така че защо да не получеше каквото може, щом й се удаваше възможност?

— О, Джейсън няма представа колко време отнемат тези сватбени приготовления! Дори не иска да дойде да види всичките нещица, които съм си набелязала в търговския център — намръщи се Дорийн и поклати разочаровано глава.

— Обзалагам се, че си се спряла на „Уотърфорд“ и чисто сребро, нали?

Усмивката на Дорийн стана още по-широка.

— Знаех си, че си добър човек. Нали е добра, Джейсън, миличък?

— Виж — каза Джейсън, когато най-сетне успя да откопчи пръстите на Дорийн от ръката си, — мисля, че трябва да изясним нещо още сега. Нямам намерение…

— О, боже, вижте колко е часът! — възкликна Ейми. — Не е ли по-добре да се залавяме за работа? И, Джейсън, ще ми бъде много приятно, ако ми помагаш. През това време ще мога да ти разкажа за Арни.

Лицето на Джейсън потъмня.

— Дай ми списък с всичко, което ще ти трябва, и аз ще се погрижа да ти бъде доставено. — После се обърна и излезе от библиотеката.

Двете се спогледаха втренчено и Дорийн си пое дълбоко дъх.

— Тази вечер? — попита тя. — Ще дойдеш ли тази вечер да пазаруваме заедно?

Ейми кимна, а по лицето на Дорийн се разля усмивка.

„И това — помисли си Ейми, докато пиеше кафето и ядеше кифличката — бе началото на един от най-необикновените дни в живота ми. Сега, когато погледна назад, не мога да определя кой се държа най-странно: Макс, Дорийн или Джейсън.“

Тя се усмихна, облегна се на възглавничките и се опита да подреди мислите си. Първо Макс. Разбираше избухването му, когато се опита да го остави с баба му и бавачката: все пак и двете му бяха непознати. А и от самото му раждане не се бяха разделяли за повече от три часа, така че един цял ден щеше да бъде изключително тежък и за двамата.

Но после Макс я обиди, като най-неочаквано показа привързаност както към Дорийн, така и към Джейсън. „Радвам се, че харесва и други хора“, казваше си тя, но продължаваше да се измъчва от ревност.

Всичко започна в магазина за художнически принадлежности, където Джейсън ги закара, за да купят всичко необходимо за работата. Както обикновено, Макс започна да пипа всичко наред и Ейми по навик му каза да престане, да остави това, да не чупи онова, да не се качва тук, да слиза оттам и…

— Той умее ли да говори? — попита Джейсън.

— Само когато иска — рече Ейми и дръпна Макс, който се опитваше да се покатери на един голям дървен триножник.

— А разбира ли сложни изречения?

Ейми махна косата от очите си и го погледна.

— Да не би да ме питаш дали синът ми е интелигентен?

Наежи се за битка. Нямаше да позволи никому да намеква, че понеже съпругът й е бил пияница, Макс едва ли е много умен.

— Питам какво може и какво не може да прави едно двегодишно дете и… О, по дяволите! Макс, ела тук!

Последното беше изречено властно и Ейми се подразни, когато видя как Макс се подчинява незабавно. Дори и да му говореше с най-строгия си тон, той винаги й се усмихваше и продължаваше да прави каквото си иска.

Джейсън приклекна, така че очите им застанаха на едно ниво.

— Макс, искаш ли да рисуваш като майка си?

— Само това не му казвай! — рече Ейми. — Ще започне да драска наред и така ще изпоцапа, че…