Мишел Жори - Но коя територия?

Лорд Жомберг имаше някои недостатъци. Беше малко — всъщност дори твърде много — реакционер, въпреки че бе едва на петдесет години. Вероятно никога нямаше да се нагоди напълно към методите на новия Университет. Но затова пък какъв чудесен спътник беше — винаги сладкодумен, неуморим и обикновено в добро настроение, разбира се, при положение че човек е готов да го последва където и да е, според неговите хрумвания, и да бие всеки ден трийсет километра пеш. Когато, с развята пелерина и нахлупена до очите кадифена шапка, изпълняваше свещената си дейност, никога не би се съгласил да се качи в каруца или шейна. В известен смисъл Брес беше недоволен — имаше чувството, че с този архаичен метод на работа си губи времето.

— Човек никога не си губи времето, когато пътува пеша — казваше Жомберг. — „Това е най-хубавото от живота.“

— Знам. Русо… — Хм, Русо. Четете Н̀Годола!

Може би. Но се говореше, че по целия континент човешкото общество претърпява мутация. Дори Университетът, тази цитадела на всички традиции, започваше да се раздвижва. В Диеполи вече имаше над стотина студенти. Така скъпият на Лорд Жомберг метод беше подходящ, когато броят на преподавателите е равен или по-голям от този на студентите, каквото бе положението в продължение на десетилетия. Но сега този метод ставаше все по-малко приложим, защото студентите прииждаха във факултетите — особено по точните науки, — а преподавателското тяло изобщо не се увеличаваше. Например в Поржкия университет на един преподавател се падаха близо трима студенти! За Диеполи това отношение бе вече средно 1,595. Модернистите без стеснение окачествяваха като „анахроничен лукс“ продължителните учебни обиколки, каквато в момента осъществяваха Жомберг и Бреслин — от Диеполи до Туйвастен, през Сарлбург и Тайяк. А Жомберг никога не би се съгласил да води със себе си двама ученици.

— Смешно! — казваше той. — Просто не трябва да се приемат повече студенти от преподавателите. А ако злото вече е сторено, то това е краят на културата! Но докато мога да мисля и да вървя, което е почти едно и също, ще се съпротивлявам на този уклон към улесняване…

— Според Брес най-доброто разрешение щеше да е преходите да се съкратят и от време на време да могат да се ползват глисери или колесни шейни. Помисли си за тях с раздразнение и носталгия. Колесна шейна със слънчев двигател, а в някои случаи — кораб. От Туйвастен до Сарлбург Жомберг слагаше три дни път, може би четири, ако се помотаеха малко. С кораб можеха да стигнат за ден-два, и то като работят по време на пътуването, което не бе за подценяване.

Брес имаше карта на района.

Стара военна карта, купена твърде скъпо от един нелегален. Това смачкано, изцапано с мазнина и вино парче хартия му бе струвало почти една година икономии. Но си заслужаваше. Брес многократно потискаше желанието да извади листа от джоба си, но не смееше да го разгърне пред учителя, който щеше да се присмее:

— Картата не е територията!

Нещо, което Брес знаеше. Или пък:

— Скъпи Бреслин, когато човек не знае географията, си стои у дома като селяните!

Географията… Дори сред високопоставените университетски среди малцина владееха добре тази наука, станала тайна след прокламацията на Всеобщия антинационалистически едикт на Нова Персей. Брес добре знаеше, че ако го хванат с карта на местността в джоба, още повече военна, може да прекара лятото в затвора. Но той разчиташе на уважението, което все още вдъхваха (не за дълго! — подсмиваше се злъчно Жомберг) зелените мантии на Диеполиския университет, за да не бъде претърсен от полицията или градската гвардия…

Беше изработил план за пътуване по вода и много му се искаше да го представи на Професора, без да му споменава за картата. От Селена можеха да се изкачат по течението на Оргомби до мелницата на Табарак, сетне да продължат по канала от Туйва до Оргомби и да стигнат до Линд. При положение че намереха някоя добра работилница в Селена, щяха да се оправят за половин ден. От Линд оставаше само да се изкачат по Туйва до Занвизир. Почивка, после отбиване до Сарлбург и отново обратно до Туйва. Пак с кораб до притока Дразд… И всичко само за четири-пет дни, вместо десет или дванайсет! Но трябваше да убеди Жомберг, което май щеше да е твърде трудно.

За да убие времето, Брес се отдаваше на мечтания за приятелката си Бетина. Не беше съвсем сигурен, че Бетина му е действително приятелка. Но това не бе толкова важно. Тя бе момичето, което желаеше, което обичаше (макар и да не бе съвсем сигурен, че я обича). Тя бе момичето, което спохождаше сънищата му както никоя друга досега. Беше си изработил безотказен механизъм.