Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Преди да дирите сметка от гражданите относно спазването на закона, първо се научете да го изпълнявате самите вие. Освободете невинните т затворите. Накажете виновниците за масовите изтребления и лъжливите доносници. Накажете администраторите и спецотредите, извършвани геноцид (изселването на народи). Лишете днес местните и отрасловите сатрапи от безграничната им власт над гражданите, от подритването иц съдилищата и психиатрите. Удовлетворете милионите законни, но потиснати жалби.

Предварително обявявам за неправомощен всякакъв криминален съд над руската литература, над една-единствена книга от нея, над който и да било руски автор. Ако се насрочи такъв съд над мен — няма да ида на него със собствените си крака, ще ме закарат с вързани ръце, в милиционерска камионетка. На такъв съд няма да отговоря на нито един негов въпрос. Осъден на затвор, няма да се подчиня на присъдата, освен ако ми сложат белезници. В самия затвор, след като вече съм дал най-добрите си осем години на принудителна работа за държавата и си спечелих там рак, — няма да работя за потисниците оттук нататък и половин час.

По такъв начин им оставям простата възможност на откритите насилници: на бърза ръка да ме убият, задето пиша истината за руската история.

Безотговорни владетели на великата страна!

…вие, изглежда, сте започнали постепенно да разбирате… че в духовната борба убитият противник е по-опасен от живия… Но… още не сте разбрали, че с издаването на „Архипелагът ГУЛАГ“ удари фаталният за вас исторически час; …Не сте разбрали все още, че Бърнамският лес вече тръгна… че срещу вас се надигнаха десетки милиони убити… Те отдавна вече хлопат на вратата на живота ни, но нямаше кой да им отвори… „Архипелагът ГУЛАГ“ е един обвинителен акт, с който се открива съдебният процес на човечеството срещу вас… И нека параличът, с който Бог наказа вашия пръв вожд, стане за вас пророчески праобраз на онзи духовен паралич, който сега неминуемо ви заплашва.

…Може пък някой от вас да се замисли: и все пак няма ли Го над всички нас Онзи, Който ще ни потърси отговорност за всичко?

Не се съмнявайте — има Го.

И ще ви потърси отговорност. И вие ще отговаряте.

…Отнемете Русия от Каин и я дайте на Бог…

Последното лято (1974) от живота на баща ми прекарах с него на Николина Гора. През август се готвех да тръгна с кола за Крим, а Ирина заминаваше за Пятигорск на лечение. Точно преди да тръгне, се обадили по телефона от КГБ, попитали за мен, а после я помолили да ми предаде да се обадя на Андрей Павлович Викторов, който би искал да разговаря с мен (оставил телефона си). Естествено, Ирина се разтревожила и искаше още преди да замине да отида и да разбера за какво ме търсят (неизвестността винаги безпокои и гложди). Но аз реших да не бързам и я успокоих, а после й писах в писмо, че съм загубил листчето с телефона, но че няма нищо страшно, спокойно заминавам за Крим, а после ще видим. Но все пак това безпокоеше и мен, та захванах да режа и цепя дърва с такова настървение, че се пресилих и се наложи малко да си полекувам сърцето. За сметка на това си успокоих нервите. А предположенията ми за интереса към мен бяха две: или по повод Кривошеин (причините бяха напълно реални), или във връзка с А. И.

После заминах за Крим, там си убодох пръста: получих възпаление на костта, през цялото време се занимавах с тоя пръст и безрезултатно го цепих и лекувах, но въпреки това прекарах добре времето си сред приятелите, които много се грижеха за мен. Дори забравих за „поканата“ и реших, че са „вдигнали ръце“. Но когато се върнах в Москва, ми казаха, че някой си, който се нарекъл „един мой познат“, питал за мен и по-конкретно — дали съм в Таруса? Гласът и начинът на говорене издавали, че е „оттам“ — да се чудиш просто колко ясно, почти безпогрешно това винаги може да се определи!?

През тази есен татко започна да заслабва и да боледува, тъй че явно животът му бе към края си — та през декември той трябваше да навърши 100 години! Трябваше да прекарвам страшно много време с него, пък и с пръста се занимавах още около три месеца, докато накрая го излекуваха. През това време пак се обаждали, но не ме намерили, после още веднъж — и този път вдигнах аз. Изключително мекият, вежливичък глас ми напомни за себе си и за желанието си да ме види. Като се позовах на своето боледуване и боледуването на баща ми, казах, че сега това е невъзможно, и помолих, щом съм им толкова необходим, да ми изпратят официална призовка. „Така ще ми е по-удобно…“ Учудване: „Ама защо пък чак призовка?“ — „В нея поне ще бъде посочена причината, а така не ми я казвате.“ — „Е, това не е за телефон, а вие, Александър Александрович, все пак се обадете, когато имате време, може пък и ние да дойдем да си поприказваме.“ — „Не, вкъщи няма да ми е удобно, пък и рядко се мяркам тук, а вашият телефон се изгуби някъде…“ — „Това не е страшно, запишете си го.“ Записвам си го. Сверявам го с първия — същият… Питам онзи за чина му — капитан (неохотно). Между другото научавам, че това е същият „отдел на фирмата“, в който бяха разговаряли с племенницата ми и й бе отказана изходна виза, но после все пак удовлетвориха жалбите й, подкрепени от Надя Буланже, която се обърна от Франция лично към Екатерина Фурцева. И отново минава доста време, но аз разбирам — няма да ме оставят на мира. Татко умира през ноември и едва през декември вземам решение — ще се обадя аз и ще отида. През това време у мен бе укрепнало предположението, че се отнася за А. И., и ясно бях определил позицията си.