Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

— Но сте му помагали, сътрудничили сте му.

— Не.

— А на нас ни е известно, че сте му сътрудничили. Ето в тази папка, не гледайте, че е тъничка, са събрани всички данни, по-добре да не отричате. Например съхранявали сте архива му.

— Не знам какви данни имате. Не съм съхранявал никакъв архив.

— А искате ли да ви кажа номерата на работите, които са се съхранявали у вас?

— Не знам какви са тези номера, можете да ми ги кажете, щом искате.

Протяга ръка към папчицата и същевременно ме гледа втренчено.

И аз не свалям очи от него… в главата ми се мярка: за марките не споменават, смятат да ме сплашат или…

— Абе хайде, няма нужда, друг път — ръката се прибира от папката мързеливо, мързеливо…

Така! Тази атака пропадна, засега. Още повече стабилизирам позицията си.

— А познавате ли така наречената Люша?

— Познавам я добре и отдавна.

— Тя никога ли не ви е предавала нещо?

— Не, нищо, никога.

— А познато ли ви е такова произведение — „Рекло телето дъба на мушка“ ?

— Знам, че има такова, но не съм го чел.

— А за какво се разказва в него?

— Мисля, че е нещо автобиографично.

— А какво се е случило с този ръкопис, нещо, в което и вие сте били замесен? Определено трябва да знаете!

— Не знам.

Доста знаят обаче. Как да отгатна: какво знаят със сигурност, какво донякъде и какво само предполагат? Но тактиката им е същата: внушават ти — „ние знаем всичко, разказвайте всичко — във ваш интерес е“.

Охлаждаща „разговора“ пауза. Червенокосият размишлява. „Тъмните очила“ помръква, ъгълчетата на устните му сочат надолу…

Пуша много и забелязвам, че паля нова цигара, преди да съм допушил предишната. А, лошо — вълнението ми се издава безконтролно и сигурно забележимо.

— Казвате, че не сте му сътрудничили, не сте му помагали, обаче сте го и критикували, и то много остро…

Червенокосият се усмихва, нещо като комплимент. Не отричам и си мълча. Отбелязвам си: и това знаят, но не се изненадвам много. Може ли да се скрие всичко в момент, когато отвсякъде те дебнат и подслушват! Играта на шах продължава. Червенокосият развива атаката си:

— А продължавате ли да пишете мемоарите си?

— Да, продължавам — преструвам се, че никак не съм изненадан, което е почти истина…

— Донякъде сме запознати със съдържанието им.

— Не съм ги давал на странични хора, те са предназначени само за роднините и близките.

— Де, де, и за не чак толкова близки…

— Сигурно някой от семейството се е разбъбрил, това е — казвам равнодушно и презрително (а същевременно мисля — кой ли??? От Таруса?).

— А сигурно вече сте ги изпратили на Солженицин?

— Не, не и не! — избухнах неочаквано. — Прекалено са интимни и не желая това да става обект на политическа спекулация, от каквито и да било позиции — те не са предназначени за отпечатване и обнародване.

Наистина мисля така и го казах и на А. И. при последната ни среща. „Но защо тогава ги пишете?“ — учуди се А. И.

Постепенно учтиво-коректният тон от началото на „разговора“ премина в явно враждебен и неприкрито „разпитен“. Обстоятелството, че тези мухльовци не се удържаха дълго на първоначално замислените позиции и ми се показаха в същия добре познат ми вид, изобщо не ме натъжаваше, а по-скоро ме окуражаваше. Всичко си беше на мястото, по същество нищо у тях не беше се променило — същите похвати, същите сметчици, същата примитивност. Още не са ги отвързали тези псета, а те вече скърцат със зъби, едва се сдържат. Но ето, вече минават към заканите. След кратка пауза, която червенокосият се мъчи да направи многозначителна, а „тъмните очила“ — зловеща, червенокосият казва:

— С една дума, Александър Александрович, сега всичко ще зависи от вас самия…

— Не разбирам, защо всичко трябва да зависи и ще зависи от мен? Какво искате да кажете? Какво намеквате? Аз мисля, че всичко трябва да зависи от обективните обстоятелства, а изобщо не от мен.

— Да — унило поклаща глава червенокосият, — от обективните обстоятелства… Но за нас е съществено да изясним въпроса за „умисъла“ — изрича той „мъдро“, — разбирате ли какво означава „умисъл“?

Имам известна представа за това юридическо понятие. Само че преди 25 години тук пак така предполагаха и подозираха и нищо не намериха, обаче ми друснаха 10 години ИТЛ (Изправително-трудови лагери. — Бел. пр.)…

— Времената бяха други — казва червенокосият.

Усмихвам се кисело. Не върви разговорът. Чакам какво ще стане по-нататък.

— А какво можете да кажете за пътуването си на юг на 6 август 71-ва година? — за пръв път задава въпрос „тъмните очила“. Сметачната машинка в мозъка ми мигновено прещраква: „Май сбъркаха, защото заминахме не на 6-и, а на 7-и, ако не греша“ — и без никакво смущение отговарям: