Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

— Нищо не излезе от това пътуване.

— Как така не излезе?

— Ами така, не се състоя и аз просто откарах Солженицин на гарата.

— Как така на гарата!? — смая се и занастъпва през цялото бюро към мен „тъмните очила“. — Е, ама вие вече…

Помислих си, че ще ме попитат на коя гара, обаче не, не ме попитаха.

— Е, ясно е, разговорът ни не излезе сполучлив — изрича злобно „тъмните очила“. И заканително!

— Да, не излезе — подкрепя го червенокосият и без да става от стола си зад бюрото, величествено сочи с ръка вратата. Разбирам, че „аудиенцията е приключила“, ставам и тръгвам към закачалката, където виси кожухът ми.

— И все пак хубавичко си помислете и ни се обадете.

— Не, няма да ви се обадя, изпратете ми призовка.

— Призовка значи? Окончателно?

— Да, призовка. Окончателно.

— И да не сте посмели да унищожавате нещо у вас.

— Няма какво да унищожавам.

— Вече сте успели да ги изпокриете другаде? — избухва. — Колко хубаво!

Не отговарям. Обличам се.

— И не ви препоръчвам да говорите за днешната ни среща със Столярова въпреки близките ви отношения. Ние ще си я извикаме.

Разбира се, не отговарям, но след този шантаж лицето ми не може да изразява нищо друго освен погнуса.

— А на Чуковская можете да кажете… Тия пък фокуси какви са? А, майната му!

Обръщам се и тръгвам към изхода. Иззад гърба ми вратата отваря „тъмните очила“ и дава знак на ченгето до втората врата да ме пусне. Онзи отваря, излизам от коридорчето, без да се обръщам, прекосявам приемната и излизам навън. Известно време усещам по гърба си погледа на „тъмните очила“.

Навън е пак ден. Всичко продължи около час и половина. Излизам при Голямата къща, после на площада, насред който се извисява паметникът. Точно тук в навечерието на Петдесетница предадох „Архипелага“! А вие хабер си нямате!

Ех, животът все пак е хубаво нещо! От „Детский мир“ се обаждам вкъщи, после отивам да пия кафе на „Сретенка“… След още ден-два се разхождам с Люша из заснежените дворове и потайни кътчета около „Миуските“ и „Ямски“ улици.

Хубав ден беше, успешен ден! И досега съм доволен от него (и донякъде от себе си!).

На два пъти опитах да разкажа устно и подробно на хората във Върмонт за случилото се, но не стана. Оттогава нищо, засега. Е вярно, през 1977-а ОВИР ми отказа изходна виза. Но ще го преживеем.

Париж, 29 октомври 1977 г.

Скъпи А. И.!

…Вашите добри думи за завръщането ми ме хвърлят в смут — малко е неловко, когато хората те надценяват, а ти си мълчиш: Хем всичко стана благодарение на Вас, представете си. Вашата помощ ми даде възможност да прекарам на Запад цяла година, без да съм зависима почти от никого (иначе по никакъв начин нямаше да издържа). Благодарение на Вас ме споходи недостъпно за никого щастие — спокойно, свободно, силно, дълбоко да избера, със съзнание, необременено нито от принципи (принципите настрана, нито веднъж не ми послужиха), нито от „чувство за дълг“ (противопоказана за мен категория), нито дори от съзнанието за ползата, която мога да допринеса (дори на себе си не гледам утилитарно). Преди година златният есенен Париж породи у мен чувството: ето, аз съм в своя град и няма да мръдна от него. Ала не, не стана. Като погледнеш, уж пълна свобода и „по-светъл е лазурът“, и — „в злато цял — лъчът“, и аз ли, аз ли не мога да ги оценя! — а в сърцето ми жива рана — кълбо от любов и омраза към великата, страшната, унизената, отъпканата, „желаната“, „дългоочакваната“.

…Днес скитах из коридорите на метрото с пакетите подаръци за Москва и изведнъж чух нисък руски глас — беше един от просяците, дето седят на пода и пеят с китара. Гледам — младо руско лице и чувам — пее „Полюшко-поле…“ Пееше хубаво, тъжно, много хора се спираха. А аз позорно плачех, извърната към стената, плачех толкова горчиво, сякаш цяла година не бяха ме оставили да се наплача. За какво плачех? За проклятието, надвиснало над нашата страна, затова, че хората — млади, стари, добри, всякакви — бягат, бягат, и всеки е прав за себе си, за своя единствен живот. А „За Русия ми е жал“.

На пръв поглед потисничеството и страхът са изпепелили дори самото понятие „свобода и достойнство“, ала същата неумолима преса над духа неочаквано е удесеторила потребността от свобода и достойнство. Не толкова лагерът, колкото руската „воля“ ме научи да ценя над всичко на света свободата (да живееш, да се движиш, да мислиш), към която толкова страстно се стремим. И заради тази страст, заради този напрегнат живот, в който ние — „акробати по неволя“ — се мъчим да вместим свободата и достойнството, заради това всъщност се връщам. Да, по-добре ми е да живея там, да се вслушвам в нощните стъпки по стълбището, след някое среднощно звънене на вратата (после се разбира, че от „Бърза помощ“ сбъркали звънеца) сутрин трескаво да изнасям от къщи взривоопасното, да живея, непрестанно мамейки „всевиждащото око“ (и ухо), и поне частично да използвам онова книжно богатство, което с такава обидна лекота плува към мен в Европа, поне донякъде да удовлетворя около себе си несекващата жажда за словото на истината. Може би затова тъй ревниво съм пазела [по време на западните пътешествия — А. С.] формалната непорочност на паспорта си, изключвала съм опасността от формално препятствие пред завръщането ми.