Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Следователно и аз конкретно, както и всеки гражданин на тази страна, — не съм роб, не съм крепостен, свободен съм да живея там, където сметна за необходимо, и никакви дори висши ръководители нямат владелческо право да ме откъснат от семейството ми.

Москва, 23 август 1973

Вярно ли е, че получавате писма със закани и искания от гангстери?

Не толкова с искания, колкото със закани — да се разправят с мен и със семейството ми, да. През това лято получавах такива писма по пощата. Като оставим настрана психологическите гафове, голям брой и технически гафове на авторите ме убедиха, че тези писма са изпращани от дейци на Държавна сигурност. Тук влизат и невероятно бързото получаване на тези „бандитски“ писма — за по-малко от едно денонощие, както вървят само писмата на най-важните правителствени учреждения (обикновената поща до мен из Москва се движи 3–5 денонощия, а що-годе важните, спешни и полезни за мен писма изобщо не са ми били донасяни). Толкова са бързали, че залепянето на плика е извършено след (!) удрянето на пощенското клемо. Тук има и терминологични грешки. Например в последното такова писмо от 30 юли:

Абе куче защо не дойде?! Сега сам си си виновен. Ще те оправим. Чакай!!!

Имитирайки жаргона на крадците, без достатъчно добре да го знаят, авторите употребяват израза „ще те оправим“, който означава съд и разправа на самите крадци със също такъв крадец, — само че за нещо виновен или изменил им, — и никога с „ливада“, тоест свободен човек от останалия презрян свят, — тези хора според крадците не заслужават да си хабиш думите, тях просто ги премахват.

За сътрудниците на ГБ подобен „бандитски“ маскарад не е чак дотам нов: известни са случаите с ненаказуеми „хулигани“, които пребиват на улиците неугодни различномислещи, издърпват от ръцете на кореспонденти чантите им, трошат стъклата на чуждестранни коли. След като кампанията със задочната клевета срещу мен се провали, напълно можеше да се очаква бандитски маскарад.

А ето една случка с Майкъл Скемел, редактор на „Индекс“, който след отпътуването си от СССР ми разказа следния епизод. На аерогара Шереметиево той бил подложен на тричасов обиск, у него били намерени записки за пътуването му. Да си водиш такива записки според общочовешките представи се смята за нещо естествено, според съветските представи — за престъпление. Оказвайки му натиск във връзка с тази находка, така наречените „митничари“ му предложили… да купи ръкопис за Солженицин, без да кажат предварително името на автора и без да показват ръкопис) — и по този начин да се ликвидира инцидентът. Скемел отказал.

Няма значение провокация срещу Скемел ли е това, или се готви поредната срещу мен, но сами преценете какъв е диапазонът на Държавна сигурност: от „гангстери“ и улични „хулигани“ — до „митничари“ и литературни посредници. И се пита: щом нашата Държавна сигурност защитава най-прогресивния в света строй, на който според Единствено правилния мироглед и бездруго му е осигурена световноисторическата победа, за какво са тая суета и такива долни методи?

През зимата на 1971–72 г. ме предупредиха, дори по няколко канала (в апарата на ГБ също има измъчени от съдбата си хора), че се готвят да ме убият чрез „автомобилна катастрофа“.

Но ето една особеност или, дори бих дръзнал да кажа, предимство на нашия държавен строй: нито косъм няма да падне от главата ми или на моите близки без знанието и одобрението на Държавна сигурност — дотам сме наблюдаеми, оплетени от следене, от надзъртане и подслушване. И ако например сегашните гангстери се окажеха истински, още след първото писмо те щяха да се озоват под пълен контрол на ГБ. Ако например избухне писмо, получено от мен по пощата, невъзможно ще е да се обясни по какъв начин то преди това не е избухнало в ръцете на цензорите. А тъй като отдавна не боледувам от сериозни болести, сега не карам и кола, а в съответствие с моите убеждения никога няма да сложа край на живота си, то ако бъда обявен за убит или скоропостижно починал — можете безпогрешно, сто на сто, да смятате, че съм убит с одобрението на Държавна сигурност или от самата нея.

Но трябва да кажа, че смъртта ми няма да зарадва онези, които искат чрез нея да прекратят литературната ми дейност. Веднага след смъртта или изчезването ми, или всякаква форма на лишаването ми от свобода необратимо ще влезе в сила моето литературно завещание (дори ако от мое име бъде получена лъжлива противоположна декларация, от типа на писмото на Трайчо Костов от килията за осъдени на смърт) — и ще започне главната от моите публикации, от които се въздържах през всичките тези години.