Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Разбира се, това не е последната лъжа, вероятно им предстоят по-големи от предишните, човек не може да излезе наглава с всичките им лъжи, нека си ги съчиняват. Пък може и някой друг да отговори вместо мен. Интервютата не са работа за писател. Девет години се въздържах от интервюта и не съжалявам.

Изобщо известността е солидна пречка, изяжда напразно много време. Пак добре, че не ме влачат по заседания като другите — нали, слава Богу, ме изключиха от СП. Хубаво си работех, когато никой не ме познаваше, никой не се упражняваше в съчиняване на басни по мой адрес, никой не събираше клозетни клюки като тези на Бург и Файфер.

(В какво се състои планът им.)

Планът им е да ме изтикат от живота или от страната, да ме катурнат в някоя канавка или да ме пратят в Сибир, или да има как да се „изпаря в чуждоземната мъгла“ — това си го пишат буквално. Каква самоувереност, че любимците на цензурата имат повече права над руската земя, отколкото другите, също родени на нея. Изобщо в целия този тормоз личат неразумието и недалновидността на онези, които го упражняват. Те не желаят да познават сложностите и богатствата на историята именно в нейното разнообразие. Дай им само да заглушат всички гласове, които са неприятни за слуха им и ги лишават днес от спокойствие, а за бъдещето не мислят. Така неразумно те заглушиха „Новый мир“ и Твардовски — обедняха от това, ослепяха от това — и не искат да проумеят загубата си.

Между другото, преди около две седмици в „Ню Йорк таймс“ бе публикувано писмото на един съветски поет, Смеляков, в което той оспорва прощалното ми слово за Твардовски.

(Значи тук имате достъп до западната преса?)

Не, ние не я виждаме, но понякога през стърженето на заглушителите се чуват западните радиостанции. Ако научаваме нещо за събитията у нас, то е оттам.

Тази нова нападка срещу мен е поразителна по формата си: уж целият печат им е в ръцете, не можаха ли да ми отговорят някъде по-отблизо, та прибегнаха до „Ню Йорк таймс“? Ето какво значи да те е страх от истината: ако ми отговорят в съветския печат, ще се наложи поне мъничко да ме цитират, а това е невъзможно. А по съдържанието: странно е, че Смеляков спори сякаш без да ме е чел. Аз пиша, че задушиха „Новый мир“ и по този начин убиха Твардовски. Смеляков заобикаля: „Понякога Твардовски изживяваше тежки минути.“ Аз пиша, че Твардовски е разказал за фронта искрено, най-чисто от всички. Смеляков изкривява: значи „Твардовски се е отнасял отрицателно към съветската армия?“ Откъде накъде? Аз съм писал буквално: „чийто мек, увещаващ глас чуваха всички“, а Смеляков изопачава: „Солженицин приписва на Твардовски своите илюзии, че един ден съветската власт ще рухне и новото поколение ще изгради нова Русия.“ Прочетете прощалното ми слово — къде има там такова нещо?

Хем последният абзац там наистина е изпълнен със смисъл, ама какво да се прави, като не искат да го разчетат, като не умеят? Изучаването на съветската история, което днес вече ме е отвело в края на миналия век, ми показа колко скъпи са за страната мирните изходи, колко е важно властта, па била тя и крайно самодържавна и неограничена, доброжелателно да се вслушва в гласа на обществото, а обществото да влиза в реалното положение на властта; колко е важно не силата и насилието да водят страната, а правотата. Очевидно тъкмо това изучаване ми е помогнало да съзра в дейността на Твардовски именно примирителната, съгласителната линия. Уви, дори и най-мекият увещаващ глас е нетърпим за тях, заглушават и него. Колко отстъпчиво, колко доброжелателно се изказаха неотдавна у нас Сахаров, Григоренко — дори не ги изслушаха, изчезнете, млъкнете…

Именно такива дребнави и нищожни са сметчиците на онези, които ръководят кампанията срещу мен. На тях наистина и през ум не им минава, че писателят, който мисли различно от мнозинството в обществото си, е богатство за това общество, а не негов позор и порок.

(На 9 април е Нобеловата церемония. Къде ще се състои тя?)

Засега нито шведското посолство, нито нашето Министерство на културата са дали съгласието си да ни съдействат. Това е странно до комичност: защо са толкова сърдити на Нобеловата награда? Ще минат известен брой години и ще им се наложи да хвърлят абсолютно друга светлина върху същото това събитие, тогава ще се срамуват.

(За поканените.)

Не знам кого ще пожелае да покани г-н Карл Гиров. А от моя страна ще бъдат, без да споменавам близките си приятели, най-видните представители на художествената и научната интелигенция — някои писатели, главни режисьори на водещи театри, големи музиканти, артисти, някои академици. Засега няма да спомена имената им, защото не знам дали всички ще имат възможност и желание да дойдат, какви пречки ще срещнат. Във всеки случай аз каня хора, които познавам, чието творчество уважавам, пък — който дойде. Освен това бих искал да поканя на церемонията своя адвокат г-н Хееб, но като частно лице нямам официално право да каня хора от чужбина. Освен това каня министъра на културата на СССР и кореспондентите на „Сельская жизнь“ и „Труд“ — двата централни вестника, които засега още не са ме клеветили.