Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

След около две седмици, когато той вече се бил върнал от отпуск в Москва, „Новый мир“ посред работния ден получил нареждане от ЦК: до другата заран да бъдат представени 23 екземпляра от повестта — ни повече, ни по-малко. А в редакцията имали само три. Да ги преписват на машина? Няма да сколасат! Значи трябва да се дадат за набор. Заели няколко наборни машини в печатницата на „Известия“, раздали на словослагателите късове от повестта и те ги набирали в пълно недоумение. Пак на късове и коректорите на „Новый мир“ ги проверявали през нощта, побъркани от шантавите думи, от необичайния словоред и смаяни от съдържанието. А после подвързвачът през предутринната смяна подвързал 25-те със синия картон на „Новый мир“ и заранта, сякаш това изобщо никого не било затруднило, 23 екземпляра били занесени в ЦК, а наборът — прибран под ключ. Хрушчов заръчал да раздадат екземплярите на водещите партвождове, а той самият заминал да оправя селското стопанство в Средна Азия.

Вьрнал се след около две седмици под съдбоносните за него звезди от средата на октомври (Намек за свалянето на Н. С. Хрушчов на 14 октомври 1964). На поредното заседание на политбюро (тогава — на „президиума“) Никита взел да иска от членовете съгласие за публикуване. Достоверно не ми е известно, но май членовете на политбюро все пак не проявявали съгласие. Мнозина си траели („Какво мълчите?“ — настоявал Никита), някой се осмелил да попита: „А в чия воденица ще налива вода това?“ Но по онова време Никита „колеше и бесеше“, а сигурно не е минало и без похвали, как честно реди тухлите Иван Денисович. И било постановено — да се отпечата „Иван Денисович“. Във всеки случай решителен глас против не се чул.

Така стана чудото на съветската цензура или, както го нарекоха по-точно след три години — „последицата от волунтаризма в областта на литературата“.

На 20 октомври, в събота, Хрушчов приел Твардовски — да му съобщи решението. Това бил — не знам дали първият им, но — последният им благ разговор рамо до рамо. В сърцето на Твардовски, както сигурно във всяко руско, пък и човешко сърце, е много силна жаждата да вярва. Така навремето въпреки явната гибел на селячеството и страданията на собственото му семейство той се отдал на вярата в Сталин, после искрено оплакал смъртта му. Също така искрено после той се стъписа от разобличения Сталин и търсеше вяра в новата, пречистена правда и в новия човек, излъчващ светлината на тази правда. Именно такъв той видял по време на тази дву-тричасова среща Хрушчов; след един месец, по времето на най-сърдечната ни близост, А. Т. ми казваше: „Ей, много сърдечен и умен човек е! Какво щастие е, че ни възглавява такъв човек!“

По време на тази среща с Твардовски Хрушчов бил мек, замислен, дори философичен. Вече се бяха подредили в кинжален клин срещу него враждебните звезди. Сигурно вече е бил получил телеграмата от Громико, че предния ден в Белия дом са му задали въпроса: „Кажете честно, господин Громико, имате ли ракети в Куба?“ И както винаги Громико отговорил честно и уверено: „Нямаме.“ Не е знаел, разбира се, Хрушчов, докато си приказвал кротко с Твардовски за художествената литература, че във Вашингтон вече се изработват табла с увеличени снимки на съветските ракети в Куба, че в понеделник те ще бъдат показани на делегатите на американските държави и Кенеди ще получи съгласие за безпримерно смелата му крачка: да проверява съветските кораби. Само неделният ден делял Хрушчов от неговата седмица на позор, страх и капитулация. И така стана, че тъкмо през тая последна събота той даде благословията си за „Иван Денисович“.

„Аз дори го прекъсвах! — разказваше ми Твардовски и сам си се чудеше. — Казах му: «От целувки деца не се раждат, отменете цензурата на художествената литература! Защото тръгнат ли произведенията в преписи — от това по-лошо няма!»“ И Никита го изслушвал примирително, като че ли и той самият не бил далеч от тия мисли, както му се сторило на Твардовски. (От съпоставянето на преразказите му в редакцията можем да допуснем, че А. Т. неволно е приписал на мълчаливия Хрушчов своите собствени изказвания.)

Хрушчов разказал на Твардовски, че са събрани вече три тома материали за престъпленията на Сталин, но засега не се публикуват (Хрушчов нищо не докарваше докрай, не доизкара и събарянето на Сталин. А още съвсем малко да беше се напънал, и вече ничия уста не би зейнала да се обади за „огромните заслуги“ на убиеца.). „Историята ще си каже думата за това, което предприехме.“ (Никита винаги се извисяваше и се размекваше, когато говореше за всеобщата смъртност, за ограничения човешки живот. Това звучеше и в публичните му речи — беше негова неосъзната християнска черта. Никой от комунистическите вождове нито преди, нито след него, нито по-западно, нито по-източно от него, никога не е говорил така. Никита беше цар, който изобщо не разбираше нито своята сьщност, нито историческото си значение и винаги подкопаваше слоевете, които искаха и можеха да го подкрепят, никога не търсеше и нямаше нито един умен съветник. Отракан сметкаджия, зет му Аджубей също не беше умен, но беше и авантюрист, който още повече ускори падането на тъст си.) Хрушчов беше уверен, че Сталин е убил Киров, но и разбираше, че сам по себе си Киров е бил незначителна личност.