Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Те имали „празник на победата“! А аз му обясних моята обстановка:

„Знаете ли с какви мисли разпечатах Вашия плик? Жена ми го донесе и каза тревожно: «Дебело писмо от „Новый мир“. Защо ли е толкова дебело?» Опипах го и казах: «Съвсем ясно. Някой иска от мен още отстъпки, но аз повече не мога да ги правя. С това печатането засега приключва…» Животът ми в Рязан във всяко отношение тече дотам постарому (с лагерната ватенка сутрин отивам да цепя дърва, после се готвя за часовете, после отивам в училището, там ми се карат, задето съм пропуснал сбирка на кръжока за политпросвета или не съм свършил нещо от извънкласната работа), че московските разговори и телеграми ми изглеждат като същински сън… На мен от Вашата телеграма ми стана ясно само едно — че засега забрана няма. Затова, драги ми А. Т., забравете час по-скоро моята думичка «приятно», щях да съм неискрен, ако бях се изразил по-силно, тогава не изпитах никаква бурна радост. Изобщо целият ми живот ме е свикнал повече с лошото и в лошото винаги вярвам по-лесно, с готовност. Още в лагера усвоих руската поговорка: «На щастието не вярвай, от беда се не бой», нагодил съм се да живея според нея и се надявам никога да не я изоставя… Главната радост на «признанието» аз преживях през декември миналата година, когато Вие оценихте «Денисович» през безсънната нощ.“

Как да не откликна обаче на неговия призив: „Дръж се!“, „Не им се давай!“, като мен тоя разкош на хотел „Москва“ на Охотний ряд, кадифетата, килимите и услугите на портиера не ме радваха, а ме плашеха. Първото усещане на славата — все едно че езикът ти е престанал да чувства вкуса, а пръстите ти вече не осезават толкова фино, както досега. „Защо не пътуваш с такси?“ — зачуди се Копелев. А на мен да се кача на такси ми се струваше предателство, приемах само едно — с раницата в автобус. И уверено отговарях на Твардовски: „Славата няма да ме схруска… Но предвиждам краткотрайността й — и ми се ще най-разумно да я използвам за моите вече готови книги.“ (То и „Новый мир“ още не ги знаеше…)

Вече бяхме станали толкова близки, макар на четири очи, без хора от редакцията, да не бяхме се срещали нито веднъж. Скоро след това бях поканен в дома му — и тъкмо тогава куриерът от редакцията (после — разобличен доносник) ни донесе сигналния екземпляр на 11-а книжка. Прегърнахме се. А. Т. се радваше като дете, мечешкото му тяло се въртеше из стаята: „Пилето изхвръкна! Пилето изхвръкна!… Сега вече надали ще го спрат! Сега вече е почти невъзможно!“ (Почти… И той до последния момент не беше сигурен. Че не беше ли се случвало — унищожаваха целия отпечатан тираж? Труда ли, парите ли жалим? Свидна ни е идеологията.) Поздравих го: „Победата е повече ваша, отколкото моя.“

„Бегом при мен!“ — в такъв необичаен тон заговори той с мен по телефона при следващото ми пристигане. Веднага след излизането на тиража на 11-а книжка имало пленум на ЦК, струва ми се — за промишлеността. Няколко хиляди екземпляра от списанието, предназначени за ръчна продажба в Москва, били прехвърлени в павилионите, обслужващи пленума. От трибуната на пленума Хрушчов заявил, че това е важна и нужна книга (фамилното ми име той не споменал и нарекъл автора също Иван Денисович). Дори се оплакал на пленума от своето политбюро: „Питам ги — ще я печатаме ли? А те мълчат!…“ И участниците в пленума си „напазарували“ по две книжки: червена (материалите на пленума) и синя (11-а книжка на „Новый мир“). Всички до един, смееше се Твардовски, си ги носеха под мишница — червената и синята. А секретарят на новосибирския обком преди заключителната реч на Хрушчов казал на Твардовски: „А, и по-големи страхотии са ставали… В моята област и сега има такива стопанства, знам. Само че защо трябва да се пише за това?“ А след речта на Никита търсил Твардовски да му стисне ръката и да замаже неправилните си думи.

Силата на общата възхвала, на общия възторг беше такава, че пак през тия дни Твардовски ми каза: сега ще пуснем „Матрьона“! Матрьона, от която списанието в началото на годината беше се отказало, която „никога не ще може да се публикува“ — сега той преспокойно даваше за набор, сякаш изобщо беше забравил за отказа си преди време!

„Най-опасна е втората крачка! — предупреждаваше ме Твардовски. — Първа книга, както се казва, всеки глупак може да напише. Ама втора…“

И ме поглеждаше разтревожено. Под „втора“ той имаше предвид не „Матрьона“, а — какво ще напиша след това. А аз, като прехвърлях написаното от мен, не можех да преценя коя да измъкна на бял свят: всичките бяха с бодли.