Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

— Десет години съм чакал — освободено отговорих аз, — мога и още десет да почакам. Не бързам. Животът ми не зависи от литературата. Върнете ми ръкописа и да си заминавам.

Тогава се намеси стреснатият Твардовски:

— Ама нищо ие сте длъжен! Всичко, което бе казано днес, представлява само препоръка, с която ще се съобразите, ако имате желание. Но просто на всички много ни се иска ръкописът да мине.

И Дементиев престана да спори! Млъкна. Омекна. Беше стигнал до ограничителя, където свършваше влиянието му върху Главния. По-нататък не можеше да рискува.

И веднага след това се наложи да тръгна… именно за дома му — да взема основния екземпляр. Как се промени той, колко дружелюбен стана! Нима той преди половин час толкова разпалено ме връхлиташе, трополейки с копита? И най-неочаквано ми предложи… да съм работел в жилището му. Ненадейно, съвсем забравил терминологията на гръмовните –изми, с някакви мъгляви намеци взе да ми обяснява, че трябвало да го разбера. Аа, не беше от парче чугун тоя комисар, ами сякаш се намираше зад сума паравани и зад всеки следващ ставаше все по-тъжен. (Между другото, по-късно чувах, че произлизал от заможно търговско семейство; по възраст би трябвало още да е закачил от оня бит. Поради анкетни опасения ли толкова го избиваше на ортодоксалност? Случва се. Защото и Софронов май…)

И ето че пак се намерих над повестта си. Само аз си знаех туй, което редакцията не знаеше: не е това тук изобщо сьщинският вариант, тук вече беше и пипано, и стригано, не е това непокътнатата ми рожба, моята повест. Където е започнато, може да се продължи. Достатъчно заряд ще остане дори да изхвърля това-онова. Ала не ми допадаше такова начало на литературния ми път: да отстъпвам като всички тях. Ясно си спомням, че лично за мен в момента най-примамливо беше нищо да не поправям — да вървят по дяволите, нека не я публикуват. Обаче глупаво щеше изобщо да не опитам. Отслабено с половин процент, с три четвърти процент (толкова по значение и обем тежеше отстъпката, която бях решил да направя на Лебедев и „Новый мир“) — какъв страхотен удар все пак ще е това в отпечатан вид.

Ако се замисли човек, исканията на Лебедев дори смайваха със своята незначителност. Те не засягаха нищо важно в повестта. Най-парливите места, които със свито сърце комай дори бих прежалил, бяха подминати от него, сякаш не ги е забелязал. Абе какъв ли ще е тоя тайнствен либерал там, горе, в първа близост до първия секретар на ЦК? Как ли се е промъкнал там? Как ли се крепи? Каква ли му е програмата? Редно е да се помогне на такъв човек!

Главното, което искаше Лебедев, беше да се махнат всички онези места, в които капитанът втори ранг се представяше като комична фигура (според аршина на Иван Денисович), както и си беше замислен, и да се подчертае партийността на капитана втори ранг (все пак трябва да има „положителен герой“!). Това ми се струваше най-малката възможна жертва. Махнах комичното, остана уж „героичното“, но „недостатъчно разкрито“, както констатираха по-късно критиците. Малко напомпан ставаше сега протестът на капитана втори ранг по време на развода (замисълът беше — че протестът е смешен), но това като че ли не нарушаваше картината на лагера. Освен туй трябваше по-рядко да употребявам думата „дупета“, намалих ги от седем на три; по-рядко — „гад“ и „гадове“ за началствата (бях попрекалил); и не авторът, а капитанът втори ранг да се изкаже осъдително за бандеровците (приписах такава фраза на капитана втори ранг, но в отделното издание после я изхвърлих: за капитана втори ранг тя беше естествена, но тях много често си ги псуваха и бездруго). Освен туй — да припиша на вековете някаква надежда за свобода (това обаче не можах да направя). И най-смешното за мен — ненавижданият Сталин, — поне веднъж да посоча Сталин като виновник за бедствията. (И наистина — в повестта той от никого нито веднъж не беше споменат.) Направих тази отстъпка: споменах веднъж „мустакатия“…

Вмъкнах поправките, заминах си от Москва и пак започна за мен период на пълно безмълвие и мрак. Пак всичко се върна в неподвижното предишно състояние, сякаш движението на повестта никога не бе започвало, сякаш всичко това беше само сън. Чак в края на септември, и то под строга тайна, от Берзер научих как са се развивали работите. На вилата в Пицунда Лебедев започнал да чете на Хрушчов на глас (самият Никита изобщо не обичаше да чете, гледаше да черпи образованието си от филмите). Никита добре слушал тая забавна повест, където трябва, се смеел, където трябва, охкал и пъшкал, а от средата накарал да викнат Микоян, да слушат заедно. Всичко било одобрено докрая и особено му допаднала, разбира се, трудовата сцена, „как Иван Денисович пази хоросана“ (нея Хрушчов после и на кремълската среща я спомена). Микоян не възразил на Хрушчов и тъкмо по време на това домашно четене била решена съдбата на повестта. Но Хрушчов искал да придаде на процедурата демократичност.