Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Като че ли тъкмо тази опасност накара Твардовски да се разбърза. През юли той даде ръкописа, съпроводен от букет препоръки, на експерта на Хрушчов по културата Владимир Семьонович Лебедев.

Междувременно Твардовски не ме повика нито веднъж и само от разказите на Берзер научавах какво става в редакцията. И започнах от време на време да се запознавам с хора, които вече бяха прочели повестта ми. След конспиративното затишие двайсетината такива читатели ми създаваха усещането за тълпа и бурна известност.

Бързах да се подготвя за новия опасен период от живота ми. Едно е да крия ръкописите си, когато съм песъчинка сред безброй други; друго — след като съм се разкрил и Лубянка може да прояви по-настойчива любознателност от „Новый мир“ и да изпрати пипкавите си хългъзници — да потърся още какво съм написал. Взех да преглеждам скривалищата си — и те ми се сториха прекалено прости, напълно разгадаеми за тия шперцаджии. Сам се заех да разкъртвам и унищожавам някои, така че и следа да не остане; доизгарях всички излишни варианти и чернови. Останалото реших да не държа вкъщи и срещу новата 1962 година двамата с жена ми тръгнахме да носим моя пазен архив при приятеля й Теуш в Москва (след три години и половина тъкмо той ще бъде набаран от ченгетата). Много добре съм запомнил това пътуване, защото в празничния влак някакъв нахълтал пиян хулиган започна да се гаври с пътниците. И така стана, че никой от мъжете не му противодейства: едни бяха стари, други — прекалено предпазливи. Естествено беше да скоча аз — седях наблизо и видът ми беше внушителен. Но в краката ни стоеше заветното куфарче с всички ръкописи и не посмях; след сбиването неизбежно щяха да ме помъкнат в милицията, макар и като свидетел, с куфарчето или без — все там. Щеше да стане съвсем руска история, ако покрай такъв хулиган се прекъснеха хитрите ми нишки. Та, за да изпълни руския си дълг, човек трябва да има неруски нерви. И аз позорно, страхливо седях, свел очи от упреците на жените — че не сме били мъже.

Може би не в толкова позорна форма, но все така потискащо — колко пъти — моята изнуряваща литературна конспирация ме е лишавала от свобода на постъпките, от свобода на изказванията, от свобода на изправения гръб. Всички се превивахме, но как ме притискаше мен тоя допълнителен утежняващ подземен етаж, колко душа ми отнемаше от литературата. Всичките ми кости ме болят, всичките ми кости молят — да се изправя!! — па ако ще да умра.

Закарах архива, но от януарската среща в „Новый мир“ разбрах, че за печат всъщност нищо не отива. В новото си уязвимо положение трябваше и занапред, съвместявайки с училището, да пиша на пресекулки, когато намеря време. Изпитвах потребност от още едно, последно преписване на „Кръга“ и от януари 1962-ра рискувах. Четири месеца, до края на април, с нищо друго не се занимавах, а около съдбата на „Иван Денисович“ само една грижа имах — най-добре ще е през тия месеци нищо да не се помръдва, да не се променя, па ако ще и да не напредва, — та да мога спокойно да си довърша романа.

Това и молитва не искаше: около „Иван Денисович“ нищо не се помръдна. По време на първомайските празници, когато още не ме следяха, благополучно отнесох екземпляри от преписания на машина роман на Зубов в Крим (където те се бяха преместили след заточението) и още един таен четлив комплект на индиго. След това вкъщи доизпипвах някои неща, наближи лятото и трябваше да го прекараме приятно в пътуване, а по пътя да разнесем още копия на микрофилми из Урал и Кама. Цялата работа с „Новый мир“ ми изглеждаше дотам заглъхнала (и за добро! — мислех си аз, ще се върна постепенно в безопасното си състояние), че намислихме с жена ми да прескочим до Енисей и Байкал (бях ходил в Сибир, но само със затворнически вагон и само до Новосибирск). Стана съвсем според поговорката „тръгнал бедният да се жени…“ Тъкмо в Иркутск, но не и по-близо, ме чакаше копие от бързата телеграма на Твардовски, който ме канеше да се отбия „за късо време“ в редакцията.

Преди това „късо време“ ме чакаха четири дена път от Иркутск и Байкал остана неразгледан.

Пак уредиха общоредакционно заседание. Неопределено ми бе заявено, че в една важна инстанция (това значеше — от В. С. Лебедев) повестта ми е одобрена. Но са изказани известни пожелания за подобряването й. Твардовски смяташе, че тези пожелания са съвсем малко и много би ме молил да ги изпълня, да не изтървам появилата се възможност.

Той много се сдържаше да не ликува прекалено открито. Детското в него проличаваше в неугасимата радост в очите му. Много беше доволен от своя сполучващ многомесечен план и само от редакционна церемониалност се правеше, че добавя някакви свои забележки, а други от мен не искаше, стига да приема Лебедевите. Но не го казваше направо, а сериозно водеше заседанието и караше всички членове да предлагат необходими поправки.