Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Той и с авторите разговаряше свободно, успешно, лишен от каквото и да било самодоволство, имаше очи да прецени автора и правилно да се отнесе с него. Много приятно говореше на „о“, усмихваше се приятно и много добре знаеше, че се харесва на събеседниците си — заобленичък симпатичен човечец с доста пооредяла, леко чуплива коса, на около шейсет години. Той умееше и с поглед да ти се усмихне, и тихо да ти намекне — наше момче, откровено. Вижте го колко охотно приема вашия ръкопис! — „е, ще поработим, то се знае, ще поработим“ (и ще изопачим). Той и пред Главния, пред когото вие се стеснявате, умее да каже добра дума за вас: „Саша, прав си, боклук е, но няма как да сложим на автора твоята глава. Нищо, ще го подкрепим, ще го пооправим и ще го поместим.“

Но там, където се скъсваше обръчът, където изхвръкваше капакът — там Дементиев не разбираше какво има да се умува. Тогава се включваха сърцето и зрението на Твардовски. Така закъса Дементиев с „Иван Денисович“: впечатленията от безсънната нощ и двойното четене твърде силно били завладели Твардовски, за да посмее Дементиев да се изпречи пред порива на поетичното и селяшкото му чувство.

Впрочем всички тия неща ги научих и разбрах чак след години. А тогава само усещах, че Дементиев ми е враг. Още не разбирах, че главното обсъждане на „Матрьона“ вече се е състояло между тях двамата, вкъщи, скришом, че тоя път вторият Саша вече е надвил първия. Беше надвил редактора, но не можеше да заглуши чувството в поета. И Твардовски, обречен да ми откаже, се измъчваше и канеше втория Саша на масата на нищо незначещото обсъждане единствено за да му помогне да анализира неговото собствено объркване и да ми обясни защо разказът за Матрьона в никой, ама в никой случай не може да бъде поместен. (Сякаш им предлагах такова нещо. Бях донесъл разказа само за да се отърва от подпитвания.) Но Дементиев си отиде, не му помогна — и Твардовски се видя принуден да „обсъжда“ сам — при трима мълчащи сътрудници на редакцията и редките ми слаби отговори. Близо три часа трая това обсъждане — монолог на Твардовски.

Беше разпокъсана, объркана и сърдечна реч. (Седящата сред нас Берзер после ми каза, че откакто работи в „Новый мир“, не е запомнила, не е чувала Твардовски такъв.)

Той правеше кръг над разказа и после кръг от общи разсъждения, и пак над разказа, и пак — общи разсъждения. Истински художник, той не можеше да ме упрекне, че съм излъгал. Но да признае, че тъкмо това е пълната истина — щеше да е подкопаване на партийните, обществените му убеждения.

И не за пръв път, колко пъти вече той бе преживявал този разрушителен душевен сблъсък, само че може би не толкова остър! От един-единствен извор черпеше той сили: от руската литература — още от първите Некрасови стихотворения, научени наизуст от босоногото хлапе, и от първото си стихотворение, написано на тринайсет години. Беше предан на руската литература, на нейния свят подход към живота. И му се искаше да бъде само като онези, като Пушкин и другите след него. Повтаряйки Есенин, той на драго сърце би умрял от щастие, ако го споходи Пушкиновата съдба. Но друг беше векът и всички и навсякъде бяха признали и на всеки бе втълпена, — а особено на главния редактор, — друга, по-важна истина — партийната. Да насочва днес руската литература, да й помага той не би могъл без партийната членска книжка. А партийната членска книжка не можеше да носи неискрено. И като въздух му беше нужно тия две правди не да се раздвояват, а да се сливат. (Затова скоро толкова ще обикне и ще направи свой приближен Лакшин, защото той ще съумява да придобрява тия две правди, ще съумява пластично да преминава от едната към другата, без да личи пукнатината.) След като обикнеше един ръкопис най-напред с първото си чувство, Твардовски непременно трябваше да го прекара през второто чувство и чак тогава да го печата — като съветско произведение.

Всички седяхме неподвижно, а той ставаше и използваше пространството зад стола си, правеше по две-три крачки насам-натам. Казваше: „Прекалено не откъм парадната страна показвате селото — поне веднъж да бяхте минали откъм парадната… Всички до един са дегенерати, караконджули — а нали все от някои села и генерали излизат, и директори на заводи, и после пристигат тук в отпуск.“ Но веднага сам променяше посоката: „Не, не ви карам да направите Кира комсомолка.“ Ту намираше за „прекалено християнско“ отношението на разказвача към живота. Ту се въртеше като кон на харман около мисълта, че в езика ни думата добро е приела смисъла на имущество, и ни припомняше за Толстой: „Деца, старецът добро ви думаше!“ И хвалеше разказа ми за неговата прилика с моралната проза на Толстой. И го упрекваше, че бил „художествено по-разводнен“ от „Иван Денисович“. (Значи, щом е художествено по-разводнен, тъкмо поради туй може и да не се публикува…) Но веднага след туй пак ме хвалеше ту за народните думи, ту за селските наблюдения.