Уолтър Скот - Ричард Лъвското сърце

Рицарят, принуден да играе ролята на ням при този увлекателен разговор, бе обзет от отчаяние. Той можеше да изрази мъките си само с дълбоки въздишки. След това допря пръст до устните. Едит се отдръпна, явно недоволна.

— Какво! — значи не се преструваш на ням, а наистина си онемял! Не съм очаквала. А може би ме презираш, защото с благодарност признах твоята преданост? Не мисли лошо за Едит — тя също има право да се отплати за услугите и да награди за обидите, които преданият рицар е понесъл заради нея. Защо кършиш ръце? Да не би…

При тези свои думи Едит потрепери.

— Нима жестоките хора наистина са ти отнели способността да говориш? — продължи тя. — Клатиш глава? Какво значи тогава твоето държание — нима от инат постъпваш така? Но няма да те питам повече. Изпълни своето поръчение. Аз също мога да онемея.

Преоблеченият рицар направи жест, който вероятно трябваше да каже, че оплаква положението си и че моли за извинение. Сетне й подаде писмото на султана, увито в тънка коприна и в златен брокат. Едит взе свитъка, прегледа го небрежно, остави го настрани и тъжно взряна в рицаря, тихо промълви:

— И нито думица ли от теб?

Рицарят притисна длани към челото си, сякаш искаше да изрази мъката си, че не може да изпълни нейното желание. Едит разгневена му обърна гръб.

— Върви си! — заповяда му тя. — Говорих ти достатъчно, дори прекалено много. Разговарях с човек, който не пожела да ме удостои дори с едничка дума. Върви си! Ако съм те обидила, сега си платих горчиво за това. Може би заради мен ти изгуби своето положение в двора, но по време на това посещение загубих достойнството си и се унижих и в твоите очи, и в моите също.

Едит закри лицето си с ръце — явно изпитваше дълбоко вълнение. Сър Кенет понечи да се приближи до нея, но тя го възпря.

— Не ме наближавай! Сигурно по волята на небето душата ти прекрасно се е приспособила към униженото си състояние! Колко глупаво и ужасно! Немият роб не произнесе дори думица на благодарност, поне за да ме успокои в унижението ми! Защо се бавиш? Върви си!

Преоблеченият рицар погледна писмото, сякаш за да обясни бавенето си.

— Ах, забравих… Послушният роб чака отговор… — тя гневно се изсмя. — Как така султанът успя да превърне един от най-храбрите рицари на кръстоносния поход в най-нищожен роб на езичника владетел? Как можа да го стори човек, който, забравил законите на рицарството, изискванията на християнството, предава на християнска девойка арогантните домогвания на мюсюлманин? Впрочем не си струва да разговарям с роба на едно езическо куче. Когато камшикът на господаря ти те накара да говориш, разкажи му какво съм сторила с неговото писмо.

Тя хвърли писмото на Саладин и го стъпка с крака.

— И му кажи — допълни тя, — че Едит Плантагенет с презрение отхвърля претенциите на всеки некръстен езичник.

Когато каза това, тя се обърна, за да излезе — но рицарят, коленичил пред нея, обзет от неописуема мъка, хвана края на роклята й и не искаше да го пусне.

— Не чу ли какво ти казах, глупави робе? — възкликна гневно тя, като се обърна към него и наблегна на последните думи.

— Кажи на своя господар, на езичника султан, че презирам предложенията му, също както презирам низкопоклоничеството на подлия изменник, отрекъл се от религията, от рицарството, от Бога и от своята дама.

Едит се дръпна рязко, измъкна дрехата си от ръцете му и изхвърча вън от шатрата.

В същия миг вън се чу гласът на Невил, който зовеше роба. Замаяният и измъчен от този разговор рицар, едва тътрейки нозе, последва английския барон. Най-сетне стигнаха кралската шатра. Когато Невил и преоблеченият роб влязоха, видяха, че Ричард и неколцина негови барони приветстват новопристигналите си другари.

Гръмогласно, без въобще да се сдържа, Ричард изразяваше своята радост:

— Томас де Уо! Дебелако Джилсланд! Кълна се в крал Хенри, толкова се радвам на твоето завръщане, както гуляйджията се радва на каната с вино! Вярвай, не бих могъл да строя войската си, ако не видех пред нея огромната ти фигура! За мен си като стожер, около който разполагам своите дружини. Скоро ще се бием, Томас, стига светиите да са благосклонни към нас. Ако се бяхме сбили в твое отсъствие, сигурен съм, щеше да се обесиш нейде от мъка.