Фела Скот - Бялата дева

После се почувства приспан и глупав. Какво беше очаквал? Наистина ли смяташе, че тя ще се откаже да се опитва да го убие просто защото се беше оженил за нея? Ами бебето? Смяташе ли, че това би променило мнението й?

Вярно беше, той се оказа най-големият глупак. Беше се оставил да повярва на Блеър, когато беше млад, и като че ли не се беше променил много оттогава. Времето и враждата само го бяха направили по-суров, но не бяха променили характера му.

Гневът му към Колин се насочи към самия него и той не можеше да си прости за детинското си поведение. Ще трябва да е по-внимателен. На нея очевидно не можеше да и има доверие. Защо не можеше да обича простосърдечна жена, която само да иска да му угоди по всякакъв начин?

Ян отново си легна да спи, но после размисли. Той стана и отиде до вратата. Искаше му се да си почине без да се тревожи, че Колин ще се промъкне и ще го прониже в нощта. Той дръпна резето и се върна в леглото си.

— Проклета жена — промърмори той и бързо се зави през раменете преди да се унесе.

Колин стоя цяла вечност и се взираше през прозореца в мрака, а в съзнанието й се въртяха само кошмари. Не изпитваше никакви чувства, защото мислите, които я терзаеха, ги бяха задушили.

Времето напредваше и скоро слънцето започна да изгрява, а леката мъгла, която беше паднала над пущинаците, започна да се разсейва на сивкавата светлина и най-накрая се скри, докосната от слънчевата топлина. Тази вечер щеше да е празненството, което Моли беше намислила, и цялото село щеше да се изсипе да поздрави лорд Блекстоун за женитбата му.

Тя горчиво се усмихна при мисълта за това. А ако хората научеха истината… какво ли щяха да си помислят? Някой тихо почука и прекъсна бурните й мисли. Колин не отговори, тя просто се втренчи във вратата, която бавно се отвори.

Ян надзърна, а после отиде при нея до прозореца.

— Не можах да заспя — каза той.

Колин все още не казваше нищо, а умът й още беше при Андрю, който беше в опасност, и размишляваше за безпомощността, за отчаянието, за безизходицата й.

— Моля те, кажи ми какво си мислиш?

Ян се опита да повдигне брадичката й, за да погледне в очите й, но тя се обърна на другата страна.

— Ако не те познавах по-добре — Ян направи една пауза, загледан в главата й, а гърбът й беше неподвижен и скован, — щях да си помисля, че искаш да ме убиеш.

Ян я накара отново да го погледне в очите, а погледът й беше убийствен. Разбра, че не само възмущението и гневът бяха причина за това, но едно искрено желание да го убие. Сега съжаляваше за това, което беше казал.

— Когато те видях за пръв път, аз те попитах какво искаш от мен. Ти заяви, че искаш да умра.

Колин продължаваше да мълчи, а гневът му го караше да продължава.

— Хайде да престанем с тези игри, Колин. Защо просто не ми кажеш истината? Ти все още искаш да умра.

— А ако аз наистина си призная какво мисля, ти какво възнамеряваш да правиш? Да се направиш на благородник и да се самоубиеш заради мен?

Той не можа да сдържи смеха си, независимо от странния им разговор.

— Никога не съм казвал, че съм благородник.

— Така е — тя наистина се съгласи с него по този въпрос. — Никога не си го казвал.

Ян се наведе и прошепна в ухото й, а топлият му дъх, като че ли я гъделичкаше по цялото й тяло.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, че съм достоен за твоята прошка?

Колин затвори очи, за да бъде по-твърда. Как можеше един мъж да я кара така да се разчувства?

— Не е въпрос за прошка, Ян. Аз отдавна ти простих.

Вярно беше. Тя беше продължила да говори, да си иска всичко, което той трябваше да плати за смъртта на братята и баща си. Но дълбоко в сърцето си тя му беше простила. Тя не изпитваше вече лоши чувства за ролята, която беше изиграл за тяхната смърт. Каква ирония, че точно сега откриваше това.

— По странен начин показваш прошката си, Колин.

— Да — тъжно каза тя, — единственото нещо, на което се надявам, е, че и в твоето сърце има място за прошка.

— Какво да ти простя?

— Слабостите ми.

Тя говореше тихо, по-скоро на себе си, отколкото на Ян. Вече беше казала прекалено много и знаеше, че трябва да е по-внимателна. Той беше подозрителен, а това правеше нещата по-трудни.

Ян не разбра какво искаше да каже, но не зададе повече въпроси. Достатъчно беше, че тя вече не го считаше за най-големия виновник за враждата. Той никога не беше изпитвал истинско чувство за вина, защото се беше бил на дуел с мъжете от клана й — това беше въпрос на чест, мъжете така правеха. Но мисълта, че тя смята, че той е причината за това, което беше станало в живота й, му причиняваше мъка. Сега се чувстваше добре, че се е освободил от това чувство.