Фела Скот - Бялата дева

— Беше толкова отдавна, вече не мога да си спомня.

Ян погали бузата й с пръст и отвори очите й, за да го погледне.

— Не е било толкова отдавна, девойче. Ти си едва на двадесет.

Тя отблъсна ръката му.

— Чувствам се много по-стара и вече не мечтая по детски. Нощите ми са населени с кошмари, които не мога да прогоня. В този брак няма бъдеще за мен.

Ян не каза нищо. Той стана и излезе от стаята. След няколко минути Ейнсли се върна и й помогна да се облече, както беше обещала.

Колин никога не беше виждала толкова много хора, събрани на едно място. Хора прииждаха от всички страни. Удивена беше, че мълвата толкова бързо се беше разпространила. Всички идваха да се запознаят с Колин и да изразят благопожеланията си на лорд Блекстоун. Тя имаше чувството, че мами всички, а не само Ян и Ейнсли.

— Ян спечели уважението на хората си — Колин тихо каза на Ейнсли в един промеждутък, когато не ти прекъсваха. — Възхищавам се на това. Хората ми повече се бояха от баща ми. — Беше прочут е избухливия си нрав и грубостта си.

— Всеки човек се отнася с хората по свой собствен начин. Този на баща ти е бил просто по-различен от този на Ян. Моят собствен баща беше също като твоя и докато не срещнах бащата на Ян, никога не бях познавала един наистина нежен мъж. За шотландец това не е съвсем типично. За щастие моят син добре е съчетал тези две крайности. Той е мъж с характер. — Ейнсли погледна Колин, когато свърши. — Но ти знаеш това, нали? Когато беше по-млад и не беше много склонен да се вслушва в съвети, той действаше малко прибързано.

— Ти не искаше той да се ожени за Блеър, нали?

По лицето на Ейнсли се изписа болка, но носле изчезна, видимо овладяна.

— Да. Аз знаех, че тя ще нарани Ян. Но… той не се вслушваше в съвети, когато ставаше въпрос за нея.

Колин изведнъж откри, че иска да зададе един въпрос, който знаеше, че не трябва да задава, но не можа да се въздържи.

— Ти би направила почти всичко, за да е щастлив Ян, нали, Ейнсли?

Тя изглеждаше изненадана, но отговори искрено.

— Да, така е. Така би постъпила всяка майка. Това е нещо, което и ти скоро ще научиш.

Не — това беше нещо, за което Колин вече знаеше.

— Какво би направила за сина си?

— Не знам дали разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Какво би направила, за да предпазиш Ян? Би ли убила някого, за да го предпазиш?

Въпросите изглеждаха прекалено преки, когато се изричаха на глас. Колин сдържаше дъха си в желанието си, не, в необходимостта си, да научи какво би направила Ейнсли за детето си.

— Д, ако се наложи, бих убила някой, за да го предпазя.

Колин се обърна на другата страна, неспособна да я гледа повече в очите. Тя започна да диша тежко, не можеше да си поеме достатъчно въздух в дробовете. Обзе я чувство за вина — тя не можеше да убие Ян, за да предпази сина си. Каква майка беше тя?

— Ако някога отново се замислиш за това време и се учудиш на това, което съм направила, не забравяй, че и аз обичах Ян със същата сила и решителност, с които и ти го обичаш. Тогава може би няма да ме мразиш толкова.

Ейнсли придърпа лицето на Колин по-близко да своето, а погледът й се изпълни със загриженост.

— Никога не бих те намразила. Кажи ми какво те държи на такова разстояние от нас, Колин? Ти ме плашиш.

— Не мога — прошепна Колин. После се изскубна и се загуби в претъпканата стая. Часовете бавно се изнизваха, докато тя чакаше да отмине нощта, нетърпелива да настъпи следващият ден — събота. Имаше нужда от въздух и тя се запъти към вратата.

Хладната нощ веднага освежи нагорещената й кожа и тя започна дълбоко да вдишва от нейната свежест. Искаше й се да изчезне в тъмните сенки, които обгръщаха края на гората, която беше само на няколко крачки, но после размисли. Колин остана близо до кръчмата и потърси утеха в самотата си, далече от шума на хората, които бяха вътре.

И все пак, имаше едно чувство, което я терзаеше и й отнемаше спокойствието, което търсеше. Колин погледна в мрака и се завзира в сенките. Дуайт се изправи сред дърветата.

Колин рязко се обърна, за да влезе вътре и налетя направо на Джефри.

— Не исках да те стряскам.

— Д… да. — Тя погледна назад и видя, че Дуайт си беше отишъл. — Тъкмо се връщах вътре.

— Ако искаш да останеш, аз няма да ти преча.

— Не ми пречиш, Джеф. — Тя се опита да успокои страха, който имаше опасност да я обхване. — Няма нужда да бдиш над мен. Няма да се отклоня.

— Нямам нищо против да ти правя компания, миледи.