Фела Скот - Бялата дева

Това ядоса Колин и я спаси от страха.

— Не съм дете и нямам нужда от твоята компания.

Гневът й смути Джефри и той се загледа на другата страна.

— Съжалявам, Джеф. Знам, че ти правиш само това, което ти е наредено. На Ян трябва да ме е яд, не на тебе.

— Ян е загрижен единствено за теб и детето. Смятам, че ще бъде покрусен, ако това дете…

Той не довърши, но Колин го разбра.

— Трябвало е да си помисли за последствията, преди да прокуди Блеър. Той е знаел, че тя не е могла да оцелее, особено при положение, че е щяла да си има бебе.

Джефри изглеждаше объркан.

— Ян не знаеше, че Блеър е бременна. Никога нямаше да я прогони, ако е знаел.

— Лъжеш — обвини го тя безцеремонно. Блеър й беше казала, че Ян е знаел. Дори Емет е знаел за бебето.

— Нямам причина да те лъжа, Колин. Ян не е знаел, че Блеър е щяла да има дете от него, докато не научи за смъртта й и за това, че с нея е починало и едно дете. През всичките тези години го преследва едно чувство за вина, което той не заслужава. Ян се беше надявал, че детето, което ти носиш, ще облекчи мъката, която все още му тежи.

— Как е възможно? — прошепна Колин, а стените на собствения й свят се стесниха около нея. Не можеше да диша.

Силните ръце на Джефри я подкрепяха, иначе щеше да падне на земята. Той й говореше. Тя виждаше как устните му се движат, но не можеше да чуе думите. В главата й започна силно да бучи и тя се опасяваше, че ще повърне.

Колин избяга от Джефри и се върна на празненството. Всичко наоколо като че ли й се присмиваше — смехът, усмивките. Всички… всичко. Всяко лице й изглеждаше гротескно и тя с мъка си пробиваше път сред тълпата. Трябваше да се махне.

Ян отново видя Колин да излиза и разбра, че нещо не е наред. Беше пребледняла, а лицето й изглеждаше посърнало. Той забеляза Джефри, който влизаше в кръчмата, и се запромъква през тълпата, за да научи нещо повече.

— Какво има, Джеф?

— Не знам. Изглеждаше болна.

— Да — каза Ян и вече се беше запътил към вратата. След като вече беше излязъл, само малко време му беше нужно да открие Колин. Тя влизаше в конюшните.

— Вкъщи ли си отива?

— Не би постъпила толкова глупаво.

— Аз мисля, че би го направила.

Колин тъкмо беше поръчала да й изведат коня, преди Ян да я спре.

— Ти никога ли не слушаш, жено?

Зелените й очи го погледнаха е толкова болка в тях, че той премълча суровите думи, които се канеше да й наговори. Тя мина покрай него, все още здраво стиснала юздите на кобилата си.

— Колин…

Тя не му обърна внимание, но дивият й поглед му казваше, че нещо изобщо не беше наред.

— Ще те заведа вкъщи.

— Моля те… — извика тя, а тонът й беше толкова странен, колкото и погледът й. — Не се меси, Ян. Не можеш да ми помогнеш. Не разбираш ли?

Той грабна юздите.

— Не мога да ти позволя да излезеш сама. Просто ми позволи да те заведа вкъщи.

— Отпрати ме, Ян.

Ян не разбра какво не беше наред.

— Ще си отидем вкъщи и ще обсъдим този въпрос. Всичко ще се оправи. Обещавам ти.

— Как можеш да ми обещаваш подобно нещо? — Тя се засмя. — Ти дори не знаеш какво става.

Ян замръзна на мястото си, а после я сграбчи за раменете.

— Какво става, Колин? Искам да разбера.

— Не искам да те нараня — промълви тя и нежно докосна лицето му. После погледът й се изпълни със съмнение и объркване. — Но трябва.

— Защо трябва? — попита той, все още зашеметен от странното й поведение. — Защо трябва да ме нараниш? Толкова ли много ме мразиш?

— Не, никога не съм те мразила. Обичам те. — Признанието й беше толкова странно, колкото и постъпките й, а това съвсем удиви Ян.

— Обичам те, Ян. Но аз обичам един друг повече. Един от вас трябва да умре, а аз не бих понесла да го загубя. Той е част от мен от много дълго време. Сърцето ми ще се сломи и не бих могла да живея. Той е просто съвсем невинен в цялата тази грозота.

Ян се опита да е търпелив.

— Не те разбирам. Хайде да си отидем вкъщи. Тогава ще говорим.

Колин започна да ридае и Ян я взе в обятията си, притисна я и не знаеше как да я успокои.

— Не — извика тя и се изскубна.

Тя сграбчи ножа му и го изтръгна от ножницата му. Колин замахна, а острието проблесна за секунди, досущ като нея, като настроението й.

Ножът се впи в ръката му и от нея рукна кръв, Ян я хвана за китката, преди тя да успее да замахне втори път. Той изтръгна ножа от ръката й и той падна на земята. По лицето й се стичаха сълзи и тя започна да се бори, за да се освободи. Ян я вдигна и я отнесе до коня си. Джефри стоеше и чакаше, а конят беше оседлан и готов.