Фела Скот - Бялата дева

Емет още по-силно стисна ръката й. Той бавно я придърпа към себе си. Дишаше в лицето й, а дъхът му беше горещ и тя си помисли, че й прилошава.

— Да му дам ли да те набие?

Тя знаеше, че той всъщност не очакваше отговор, така че не му отговори. Колин се съсредоточи и се опита да овладее страха си.

Емет прошепна в ухото и:

— Мисля си, че ще го направя.

Колин се опита да се отскубне, но той я дръпна рязко назад за косата.

— Можеш да я набиеш, Доналд. И искам да направиш така, че да загуби копелето, което носи в утробата си.

Студените му очи погледнаха Доналд.

— Направи така, че да загуби детето — отново каза той. — Искам да й дам да разбере какво значи да ме ядоса.

— Не — извика Колин, а сълзите я задушаваха. — Не можеш, Емет!

Той я погледна, а изражението му беше толкова сурово и безчувствено, че Колин разбра, че никога не би го трогнала. Никакво съчувствие не беше останало. Вече не беше останала и следа от братско чувство или любов. Омразата беше заела тяхното място. Емет постави ръка на порасналия й корем.

— Искаш ли да пипнеш копелето, което лорд Блекстоун е сложил у сестра ми?

Тя се извъртя, за да се измъкне от ръцете му. А още повече от тези на Доналд. Те се смееха, докато я опипваха.

— Убий го, Доналд. — Емет едва не я хвърли към него.

Колин тежко падна на пода в краката на Доналд. Той я зарита.

— Недей — Емет го прекъсна — да обезобразяваш лицето й. Сестра ми все още има да изпълнява едно свое обещание. Нали така, миличка Колин?

Тя допълзя до леглото му.

— Моля те, Емет. За Бога, не можеш да убиеш бебето ми.

— А защо да не мога?

Той зададе въпроса толкова нехайно, като че ли наистина не виждаше някаква причина да не го прави. Тя се ужаси от това, което видя.

— Моля те, не можеш.

На Емет като че ли му хареса тя да го моли.

— Трябваше да си помислиш за това, преди да пристъпиш желанието ми.

— Обещавам, никога повече няма да те разгневявам. Никога?

Тя поклати глава, за да подчертае обещанието си.

— Никога повече.

Лицето му грейна от задоволство.

— Защо ме молиш за живота на това копеле, Колин? По-скоро мисля, че искаш да се отървеш от него.

Сълзите се стичаха по бузите й и премрежваха погледа й, през който сякаш виждаше изкривената душа на брат си.

— Детето в мен е съвсем невинно Емет. То нищо не знае за тази омраза. Защо трябва детето да плаща за моя грях? Не мога да позволя да навредиш на бебето ми.

— Колко благородно — присмя и се Емет. После я блъсна. — Набий я, Доналд.

Колин пищеше, докато Доналд я влачеше по пода.

— Не убивай детето — извика Емет. — Стига копелето и брат му да са живи, тя ще прави това, което й кажа.

Колин остана сгушена в ъгъла на стаята си с часове. Сълзите й отдавна бяха пресъхнали, а болката се беше успокоила и само леко пулсираше. Доналд беше направил това, което Емет му беше наредил. Не беше обезобразил лицето й. Тялото й беше пострадало от побоя, но все пак тя благодареше на Бога, че на бебето му няма нищо. Беше излязла глупачка, задето беше рискувала безопасността на Андрю и на нероденото си дете.

Тя нежно погали подутината на корема си. За пръв път се почуди дали щеше да е момче или момиче. Сърцето й за миг потрепна от радост. Тя беше майка от пет години, но това беше първото дете, което щеше да роди. Тя си спомни как Блеър беше родила Андрю. Колин беше прерязала пъпната му връв и беше почистила кръвта от него.

От първия миг на живота му тя силно го беше обикнала.

Замисли се колко странен е животът. Точно тя беше приела Андрю за свой син, само за да му роди братче. Ако Бог си има неведоми пътища, тя се почуди какво цели с тях.

Бавно и с болка Колин се изправи, а краката й се бяха вцепенили от седене на пода. Тя отиде на меко в леглото си, но изведнъж изпита самота, докато придърпваше възглавницата към себе си. Копнееше за нещо, но това нещо все оставаше неясно. Нямаше много време да мисли за това, защото сънят я обори.

Андрю щастливо си играеше с другите деца. Колин чуваше смеха му, докато стоеше на прозореца на параклиса и го наблюдаваше. Сърцето я болеше, защото не бяха заедно.

— Малко бледа ми изглеждаш, чедо — каза отец Макклауд, а по лицето му се изписа загриженост. Той взе ръката на Колин и я потупа, а в очите му грееше бащинска любов.

Колин се усмихна, въпреки че знаеше, че опитът й не е убедителен толкова, колкото й се искаше да бъде.

— Добре съм, отче.

— На Дрю му липсваш. От три седмици вече е тук. Вече не можеш ли да си го вземеш вкъщи?