Фела Скот - Бялата дева

Тя се обърна да скрие сълзите, които се стичаха по бузите й. Когато отново погледна, Ян се приближаваше към нея със странно изражение. Тя се отдръпна от него и се предаде в плен на страха.

— Не ме докосвай.

Той спря, но носле се протегна и я сграбчи за китката.

— Ела тук, Колин.

Гласът му беше суров и безчувствен. Тя поклати глава отрицателно.

Той я принуди да се приближи.

— Ела тук — повтори той.

Той не й предостави избор и тя се подчини.

Без нищо да каже, той я завъртя с гръб към себе си. Ръцете му бавно се плъзнаха но корема й. Напред-назад опипваше издатината. Изведнъж тя разбра какво иска.

Обърна се да го погледне. Изражението му я ужаси.

Той я пусна, а после си тръгна, без да каже нищо.

Колин с ужас наблюдаваше прозореца. Ян знаеше, че тя ще му роди бебе. После я заболя. На него не му пукаше.

Ян се спусна по стената още по-бързо, отколкото я беше изкачил, когато влезе в стаята на Колин. Никога не е бил толкова близко до пълната неспособност да се владее, както в момента, в който откри, че Колин е бременна. И все пак, той не знаеше дали да е щастлив, тъжен, ядосан или съкрушен. Прекалено много противоречиви чувства, прекалено много спомени се сипеха един след друг и не оставяха място за мислене. Нямаше друг избор, освен да си тръгне. Трябваше да се махне оттам преди да се задуши от болката, която я караше да се бори за всеки дъх, който си поемаше.

Спря чак след като вече беше излязъл от имението. Какво можеше да направи? Жената, в която беше влюбен, искаше да го убие. Щеше да става баща, но не можеше да разчита на майката в мига, в който се обърнеше. Ян го забеляза в очите й — тя се страхуваше от него. Но страхът и не идваше от дуелите, в които се беше бил е братята и баща й. Тя си мислеше, че той е убил Блеър и сина си с безчувствие. Тя се страхуваше точно от това.

— Няма да ти позволя отново да докоснеш хубавата ми Колин.

Ян се обърна рязко, сепнат от внезапната опасност.

Дуайт Макдъгъл излезе от тъмните сенки.

— Време е да умреш. Няма да позволя на злината ти да я поквари.

Той се нахвърли върху Ян, но Ян беше готов и бързо изтегли собствения си меч в отбрана. Чу се как силно звънти метал, който се сблъсква в метал, и кучетата от селото се събудиха и разлаяха. Скоро се появиха фенери и се чуха крясъци.

Дуайт прекрати за малко нападението си, а после се отказа:

— Друг път, Черен вълк.

Той изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Ян дори се почуди, дали не му се беше привидял този мъж, но потта по челото му говореше, че наистина се е бил с него. Той беше чул, че Дуайт Макдъгъл е прокуден от земите на Макгрегър, а този инцидент го потвърждаваше. Поне знаеше кога да си тръгне.

Някой изкрещя наблизо и Ян реши, че и за него е време да тръгва. Не можеше да се остави да го заловят в земите на Макгрегър.

Колин стоеше пред огъня и наблюдаваше как пламъците танцуват около дървата, ближат и поглъщат дървесината с оранжевия си език. Топлината сгряваше кожата й, но сърцето й си остана студено. Тя като че ли нито чувстваше, нито мислеше. Беше се вцепенила и не можеше да се опомни.

Без да мисли какво прави, Колин излезе от стаята си и тръгна надолу по коридора към стаята, където спеше Емет. Беше тъмно, но тя знаеше къде е голямото легло и отиде до него. Просто стоеше там и гледаше брат си.

— Да не би да искаш да ме задушиш в съня ми?

Тя не потрепна от внезапния му въпрос. Очите му се отвориха и той й се ухили, а ненапускащият го сарказъм личеше дори и в мрака.

— Трябва ли?

— Може би — отговори Емет и безразлично вдигна рамене. — Може би ще ми направиш голяма услуга, сестричке.

— Да — измърмори тя и все още не можеше да се отърси от вцепенението, полупарализата, която я сковаваше. — Може би ще е най-добре за всички ни, Емет.

Емет я наблюдаваше, а в очите му се четеше несигурност.

— Ти не можа да убиеш врага си, докато е спял. Какво те кара да си мислиш, че би могла да убиеш собствения си скъп брат?

— Може би врагът ми ми харесва повече от тебе.

Очите му се присвиха и предупредиха Колин за опасното настроение, в което беше изпаднал.

— Обичаш ли врага си, Колин?

Тя си замисли. Да, обичаше го. Но и се боеше от него. Как можеше едновременно да обича някого и да се страхува от него?

— Боя се от него — беше единственото, което каза.

— Така и трябва — подигра й се Емет.

После я сграбчи за ръцете и я придърпа към себе си, а лицето му почти докосваше нейното.

— Обичаш ли го?

— Аз… — Устата на Колин пресъхна и изведнъж вцепенението и изчезна. — Аз не мисля, че е от значение дали го обичам или не. Трябва да го убия, нали?