Фела Скот - Бялата дева

— Не — каза тя малко прибързано, а веждите на отец Макклауд тревожно се вдигнаха. — Още не.

— От какво се страхуваш, Колин? — Той я заведе до една пейка. Двамата седнаха, а ръката му все още държеше нейната за успокоение.

— Времето ще оправи нещата, отче. Тогава ще мога да си взема Дрю с мен вкъщи. Повярвайте ми, не бих стояла настрана от него и миг повече от необходимото.

Той отново потупа ръката й.

— Знам това. Само ми обещай, че ще дойдеш при мен, ако си в беда.

Тя знаеше, че добротата и щедростта му нямат граници, но дори и отец Макклауд не можеше да й помогне. Да го въвлече в проблемите си, би означавало и него да изложи на опасност. Тя имаше повече нужда от него, за да гледа Андрю Отецът беше единственият човек, на когото можеше да повери Андрю.

— Имаш ми думата. Не се тревожи толкова. Ще се оправя. Просто съм уморена — това е.

Андрю притича в параклиса и се покатери в скута й. Тя леко трепна, но го притисна към себе си. За миг отчаянието завладя сърцето й и беше готова да заплаче. Не можеше да си представи живота без него. Тя го целуна по главата и отметна кичура гъста коса, който беше паднал на челото му. Бузите му бяха поруменели от игра, а очите му светеха.

Възможно ли беше изобщо да му осигури нормален живот?

Този въпрос я преследваше.

— Ще се моля за теб, Колин.

— Благодаря, отец Макклауд. Имам нужда от цялата помощ, която мога да събера.

Андрю вдигна глава и я погледна с изпълнен с любов поглед.

— Аз също ще се помоля за теб, мамо.

Гърлото й се сви от майчинска гордост.

— Обичам те, Дрю.

— Аз също те обичам — прошепна той и трапчинките му се показаха.

Колин нямаше да позволи на никой да нарани сина й. Всичко би направила, за да го предпази.

— Обещавам ти — тихо каза тя, а в думите й прозвуча твърдата й решителност, — че нищо няма да ни раздели. Нищо.

Той се протегна и пипна бузата на майка си.

— Никога няма да те изоставя.

— Знам, Дрю. И аз никога няма да те изоставя.

— Аз добре ще се грижа за него, Колин — каза свещеникът.

— Знам, отче.

— Запомни, чедо мое — отец Макклауд каза със сълзи в очите, — дай на сърцето си да те преведе през неволите. То никога няма да ти измени.

— Понякога сърцето ми е изпълнено с уродливост, която не мога да разбера. Как мога да следвам такава мъка?

— Не ти вярвам, Колин Макгрегър. Сърцето ти е добро. Никога не трябва да се съмняваш в това.

— Ще се опитам да запомня това, което ми казахте, отче.

— Довери се на сърцето си и няма да сгрешиш.

Колин влезе тихо в спалнята и затвори добре вратата. Стаята беше тъмна, а огънят беше изтлял. Тя отиде до каменната камина и разрови въглените, а после сложи още дърва. От прозореца й повя хлад и тя придърпа шала още по-плътно около себе си, защото вълнената й нощница беше отъняла от носене. Почуди се кой ли е отворил прозореца й, чиито пердета се полюшваха на мразовития мартенски ветрец. Затвори остъклените прозорци и спусна кепенците.

Когато се обърна, пред нея стоеше Ян Блекстоун и едва не припадна от изненада. Тя залитна и той протегна силните си ръце да й помогне. Колин усети тежкия парфюм, който се носеше от него, когато я притегли към себе си. Нищо, което си беше представяла, не беше успяло да я подготви за самия него. Копнежът, който таеше дълбоко в себе си, се пробуди от дълбок сън, а усещането беше толкова силно, че тя не можеше да си помисли за нищо друго. Трябваше да го мрази, но тя не го мразеше. Трябваше да го убие, но не искаше.

Устните му се приближиха, а нежността им учудващо контрастираше със слабата му, гладко избръсната брадичка. Искаше й се да го докосне, да опита устните, които виждаше.

— Какво ще кажеш в свое оправдание, Колин?

Тя преглътна. Не знаеше какво иска да каже. Съзнанието й не следваше някаква свързана нишка. Изведнъж разбра. Ужасът я порази като гръм от ясно небе. Тя се дръпна и се изскубна от хватката му.

— Много рискуваш като идваш тук — каза тя.

Това като че ли развесели Ян.

— Да, но не можех повече да стоя настрана. Исках с очите си да видя дали това, което научих, е истина. Повече не мога да я отричам.

— Видя истината, а сега си върви.

Тонът й му подсказа, че тя се разгневява. От това и той се разгневи.

— Ще си тръгна, когато си пожелая, по дяволите.

— Това, че си дошъл тук, само влошава нещата.

— Влошава ги? — каза Ян. — Как могат да се влошат?

Колин се засмя, въпреки че смехът й изглеждаше тъжен, дори плах.