Фела Скот - Бялата дева

— Повярвай ми. Ян Блекстоун. Ти не би искал да разбереш.

— Ще ми наговориш ли още някоя лъжа, Колин?

— Не — тихо каза тя. — Вече няма нужда да лъжа.

Ян изпита някакво чувство, че е победил.

— Защо се люби с мен? Защо дойде при мен толкова нежна и мила? За да ми забиеш нож в сърцето, докато спях ли, Колин?

За миг тя замълча, а по лицето й се изписа несигурност. Той я наблюдаваше и искаше да научи, но сдържаше дъха си от страх.

— Да. Любих се с теб, за да те убия — каза тихо тя.

Нямаше лъжи да ласкаят самочувствието му, нямаше лъжи да облекчат болката в сърцето му. Болката, която изпита, го хвана неподготвен, ядоса се че е така уязвим пред нея. В този момент мразеше себе си повече, отколкото мразеше нея.

Фактът, че думите й му бяха причинили болка, беше очевиден и това порази Колин. Тя се приближи, а ръката й се протегна да докосне лицето му, да го утеши и да изтрие болката от него.

Той сграбчи ръката й, сякаш допирът й щеше да е непоносим. Пръстите му стиснаха нейните, но тя не му обърна внимание. Очи с цвят на тъмно злато претърсваха душата й, изсмукваха волята й. Остана й само копнежът. Тя обгърна с ръка врата му и се изправи на пръсти. По лицето си усещаше горещия му дъх, а до тялото си — неговото.

Ян я хвана за косата и я дръпна назад.

— Кучка — подигра й се той.

— Да прошепна тя и плъзна крака си нагоре по неговия, преди да го обвие около него.

Той изстена и целуна разголената й шия, а ръката му вече нежно държеше главата й. С устни Ян тръгна нагоре, докато не срещна нейните устни, и освободи пленената и ръка, за да я придърпа по-плътно към себе си. Тя почувства силно неговото желание от твърдия му допир в мекото и тяло, чиято топлина се покачваше.

— Убий ме сега и да се приключва с тази работа — отчаяно стенеше Ян.

— По-късно.

Колин придърпа устните му по-близо до своите, а после вдигна нощницата си. Ян я вдигна до стената и я облада яростно и настойчиво. Гневен и обиден. Никога не се беше нуждала от нещо повече, а собственото й желание се беше развихрило и не знаеше граници.

Когато тежкото дишане на Ян се успокои, Колин продължи да го държи. Тя го целуна по онова място на слепоочието където най-силно се усещаше пулсът му, той се вцепени, а после се отдръпна. Без прегръдката на Ян тя се вкочани. Отново се върна до огъня.

Най-накрая Ян проговори.

— Ти си ме омагьосала, Колин Макгрегър, а аз не знам как да се преборя с това.

Думите, които беше подбрал, ядосаха Колин.

— Нищо не съм ти направила, Ян.

Това като че ли само го разгневи отново.

— Нищо не си ми направила! Ти беше цяла напаст, окраде и нападна моя собственост. Да не говорим за трите пъти, когато се опита да ме убиеш. Това в никакъв случай не е нищо.

— Ти ми дължеше всичко това.

— Дължах ти го?

Стигна се точно до това, което тя искаше да избегне.

— Да, за мъката и болката, които причини на семейството ми.

Това беше един честен и прям въпрос Но Колин не значеше как да му отговори. Тя познаваше само нейното положение. Пред нея стоеше мъжът, когото тя се беше зарекла да убие. Бащата на детето, което носеше в утробата си. Тя си помисли за всичко това, но нещо друго изплува най-напред в съзнанието й. Това беше мъжът, който беше прокудил бременната си жена и тя умря на улицата. Какво можеше да очаква от него, ако разбереше, че е бременна? Страхът й беше прекалено силен, за да го преодолее.

— Мъчно ли ти беше, когато Блеър умря?

Този въпрос беше твърде изненадващ. Дори Колин се зачуди на думите, които чу, че излизат от устата й. Тя веднага съжали за това.

— Какво знаеш за Блеър?

Гласът на Ян беше тих, а това създаваше погрешна представа за чувствата, които навръзваха вътрешностите му на хиляди възли. Студена тръпка премина през сърцето му и със смъртоносното острие на гнева, който едва удържаше да не избухне.

— Знам, че си я прокудил да умре на улицата като куче. Помисли ли си за болката, която си и причинил Ами за детето с което беше бременна. Мъчно ли ти беше изобщо за сина ти?

Вълни от ужас се плискаха във всички посоки. Никой преди не му беше казвал, че е имал момче. Син — мъртъв т син. Много години, изпълнени с вина, го объркваха, раздираха сърцето му. Той не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Не можеше да говори.

Колин чакаше отговор, но такъв не последва. Толкова ли му беше безразлично? Тя беше разочарована и гневът и я спаси от слабостта, която я обземаше.

— Копеле такова — изрече тя, а сълзи пареха очите й. — Безчувствено копеле такова!