Фела Скот - Бялата дева

Огънят вече тлееше, а стаята беше полутъмна и изпъстрена със сенки. Колин не помръдна да накладе огъня. Тя се беше сгушила на стола си. Чакаше.

Сега й беше ясно какво трябва да направи. Не можеше да остане. Емет беше луд. Къде щеше да отиде, какво щеше да прави — не знаеше. Знаеше само, че трябва да си иде.

Сълзите й отново потекоха и мислите й я отведоха при Андрю. Не можеше да рискува и да вземе Андрю със себе си. И без него щеше да й е достатъчно трудно, а да го вземе означаваше да го изложи на опасност. Щеше да е по-невредим при отец Макклауд.

Колин взе твърдо решение и избърса сълзите си. Напоследък прекалено много плачеше. Време беше да вземе живота си в собствените си ръце. Да спре Емет.

Колин стана и взе малката бродирана торбичка, която беше напълнила по-рано. Тя пак размисли. Обзе я страх и решителността й намаля, но дълбоко си пое един пречистващ дъх и отиде до вратата. Отвори я. Коридорът беше тъмен и тих. Тя излезе. Сърцето й веднага заби лудо в гърдите й. Беше й трудно да диша.

Всяка крачка като че ли траеше цяла вечност, а дългият коридор сякаш не свършваше. Пред нея бяха стълбите, а единствената факла на поставката срещу стената хвърляше сенки по каменните стъпала. Краката й трепереха и имаше опасност да не я удържат, когато пристъпи надолу, но тя продължи, като използваше студената стена за опора. Стигна до долу, а огромната двойна врата на задния вход беше само на няколко крачки от нея.

Тя се измъкна през входа и внимателно си проправи път през земите на замъка до селото. Всеки шум, всяка подвижна сянка, всяка фалшива опасност, опъваха нервите й до крайност. Колин предпазливо мина покрай къщичките, а сърцето й притихваше, когато някое куче излаеше разтревожено. Мислеше си, че никога няма да може да прекоси селото, земите около него и скупчените каменни къщички.

Един последен поглед през рамо и тя каза сбогом на всичко близко и познато в живота си, после тичешком прекоси откритите морави и изчезна на безопасност в гората. За момент се приведе да събере мислите си и да си поеме дъх. Придърпа още по-плътно шала около раменете си, но трепереше повече от страха, отколкото от нощния хлад. Колин затвори очи, за да помисли. Да реши какъв щеше да бъде следващият й ход.

— Не трябва да се скиташ сама навън, девойче. Опасно е.

Колин се сепна от гласа на Дуайт, а точно от неговото присъствие най-много се страхуваше. Опита се да събере куража и мислите си.

— Като че ли домът ми се превърна в затвор. Реших, че най-добре е да си ходя, Дуайт. Не ми се изпречвай на пътя.

Той се засмя и Колин я побиха тръпки. Тя се огледа да потърси начин да избяга.

— Този път няма кой да те спаси, Колин.

Изведнъж гневът й я спаси от страха.

— Нямам нужда някой да ме спасява, Дуайт.

— Много рискувах, девойче. — Гласът му беше тих, като че ли се извиняваше. — Няма да си тръгна без теб.

— Напротив — каза тя с голямо предизвикателство в гласа. — Сега ще си тръгнеш.

— Не мога.

Стотици мисли минаха през главата й. Той вече не можеше да се вразуми. Тя не знаеше какво да прави. Вгледа се в лицето му, засенчено от мрака. Все пак видя достатъчно, за да прочете вълнението, изписано върху него.

— Не прави това — тихо каза тя.

Погледът му се изпълни с мъка.

— Няма да ти сторя зло, девойче. Аз те обичам.

— Дуайт — тя се задавяше, — причиняваш ми по-голяма болка, отколкото можеш да си представиш.

— Ще бъда добър с теб и ти можеш да се научиш да ме обичаш.

Това беше едно изявление, но Колин чу въпроса в него. Дуайт искаше тя да му каже, че може да го обича.

— Никога — прошепна тя.

Дуайт се приближи и я сграбчи за ръцете.

— Не казвай това.

— Никога — извика тя по-високо. — Никога!

Той още по-силно я притисна.

— Можеш да ме обикнеш, Колин. Ще ме обикнеш. Дуайт се наведе, а устните му търсеха нейните. Колин се извърна, но ръката му я хвана за брадичката и я принуди отново да го погледне. Погледът му беше гневен.

— Не се отвръщай от мене отново.

— Или какво? — предизвика го тя и отказа да се подчини на страха си.

Той й натрапи целувката си, но тя стисна зъби срещу ровещия му език. Когато най-после проникна в устата й, тя го захапа. Дуайт изрева и се дръпна.

Колин го блъсна с всичка сила. Той политна назад. Тя усети вкуса на кръвта му в устата си и побягна.

Прекалено тъмно беше да се види нещо, а затъмнената от облаци луна почти не хвърляше светлина, за да я води. Тя инстинктивно налучкваше пътя, докато се отдалечаваше от Дуайт. Изведнъж някакви ръце се протегнаха и я повалиха на земята. Една ръка затисна устата й, за да заглуши писъците й, а друга силна ръка здраво я държеше.