Фела Скот - Бялата дева

Джефри му зададе единствения въпрос, който беше избягвал.

— Обичаш ли я?

Тъмните му очи го погледнаха, изпълнени с такова вълнение, каквото Джефри рядко беше виждал, и от това вината му се стори още по-голяма.

— Мисля, че наистина я обичам.

— Вие, момчета, изглеждате прекалено сериозни — каза Лесли и прекъсна разговора им. — Имате нужда от още едно питие.

Тя се обърна към Ян и се плъзна в скута му.

— Може би искаш Лесли да те накара да се усмихнеш?

Ян я изтласка от себе си с нежно упорство.

— Не тая нощ, Лесли.

Долната устна на Лесли се нацупи и тя се надвеси напред, като бавно разкопчаваше блузата си, за да позволи на Ян по-добре да види гърдите й.

— Знам, че Лесли може да те накара да се почувстваш добре, Ян — прошепна тя дрезгаво.

Нещо привлече погледа на Ян и той се протегна да го докосне. Той забеляза усмивката на Лесли, докато дългите му пръсти ровеха между гърдите й, но усмивката й изчезна, когато видя, че гледа пръстена, който носеше на връвчица около врата си.

— Какво е това, Лесли?

Тя вдигна рамене и дръпна връвчицата, за да си върне пръстена от Ян.

— Просто го намерих.

— Намерила си го?

Не беше възнамерявал да изрази съмнение. Погледът на Лесли стана неловък.

— Да, намерих го. Искаш ли да го купиш?

Ян кимна и извади достатъчно монети, които да накарат Лесли да го свали. Той се обърна към огъня, за да му е по-светло. Разпозна пръстена на стария Макгрегър. Лесли се изкикоти и си прибра парите. Доволна, тръгна да си ходи.

— От къде го взе, Лесли?

— Казах ти, намерих го — прозвуча, като че ли се отбраняваше.

— Къде? — повтори Ян, като се опитваше да си сдържи нервите.

— Мой си е. Имах право да го продам.

Лесли направи една-две крачки назад. Погледът и гласът на Ян се смекчиха.

— Твой си беше. Сега е мой, а ти си получи парите, Лесли. Просто искам да знам къде точно си го намерила?

— Какво има, Ян? — Джефри също почувства промяната в настроението на Ян. Опасно настроение. Той се протегна да вземе пръстена и Ян му го сложи в ръката.

Лесли проговори:

— Това момиче… Лин. Тя го остави. Беше скрит под завивките й. Реших, че е мой, защото тя не се върна да си го потърси.

— Лин — каза Ян.

Джефри се вторачи в пръстена на главатаря на клана Макгрегър. По дяволите!

Ян не каза нищо друго. Той просто стана и излезе. Джефри веднага го последва.

— Какво възнамеряваш да правиш?

Ян се спря с ръка на седлото.

— Мина ми през ума, че е тя, когато ограбиха запасите ми, но със сигурност знам, от деня, в който отидохме в Грегър Касъл. И все пак, все още не знам какво да правя.

— Знаел си?- удивлението на Джефри си личеше. После той се засмя.

— Какво има толкова смешно? — намръщи се Ян, но Джефри не престана да се смее.

— Можеше да ми кажеш, по дяволите. Чувствам се ужасно виновен, че не ти казах.

— Тогава защо, по дяволите, не ми каза? — Ян се опита да се ядоса на приятеля си, но не можа. После той също се засмя. Силно и продължително.

— Тази жена направи за смях и двама ни.

Джефри се съгласи, но добродушието му беше заменено от трезвомислие.

— Направила е това, което е сметнала, че е длъжна да направи.

Това накара Ян да се обърне и да погледне Джефри право в очите, а в златния му поглед се четеше въпрос.

— Какво искаш да кажеш?

Джефри преглътна трудно, а чувствата в душата му не му се нравеха. За него беше странно, че застава на нейна страна срещу Ян. Но той нямаше да се откаже.

— По дяволите, човече. Не е направила нищо по-различно от това, което ти или аз бихме направили в същата ситуация. Тази вражда й е стоварена на раменете. Погледни й ръцете — в жалко състояние са. Момичето не познава нищо друго, освен омразата. Какво очакваш от нея?

— Очаквам да не спи с мен, за да ме убие.

— Не ми изглежда — да ти е навредила.

— Тя се опита да ме убие три пъти и ти смяташ, че това е в реда на нещата? — Ян изглеждаше освирепял.

— Тя не се отказва лесно, ще трябва да й се признае.

Свирепостта изчезна и Ян се засмя.

— Хич не се отказва лесно!

— Да — Джефри се засмя е него. — И е много хубавичка, освен това.

Ян отново стана сериозен.

— Не мога да си я избия от главата, Джеф. Тя живее е мен нощ и ден, всяка благословена минута.

— Иди да я видиш, Ян.

— И какво да й кажа? Тя ме направи за смях. Тя ме пороби! Вече не владея волята си. Проклет да съм, ако отида да я видя.

Джефри не отговори, а това позволи на Ян да си мисли за собствената си глупост.

— Вече съм прокълнат — най-накрая каза той.