Фела Скот - Бялата дева

— Може ли да дойда вкъщи с теб, мамо?

Сърцето й се сломи, когато погледна в тъмните му очи, изпълнени с надежда. Надежда, която тя знаеше, че трябва да отхвърли.

— Още не, момчето ми. Ще трябва да останеш още малко при отец Макклауд.

— Още колко?

Той я разпитваше от детска наивност, но чувството, което я изпълваше, беше ужасът на възрастния.

— Не знам, Андрю. Знаеш, че няма да е по-дълго от необходимото. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

Андрю я целуна, а после силно я прегърна. Очите й се премрежиха от сълзи.

— Обичам те, синко. Ще се върна, колкото се може по-скоро, да те видя.

— Да — измънка той и сълзи напълниха очите му.

— Бъди смел заради мама. — Колин не можеше да понесе да го гледа как плаче и той направи всичко възможно, за да не го направи. — Влез вътре. Отец Макклауд те чака.

Колин гледаше как синът й влиза вътре и трябваше да положи усилие, за да не го извика отново. Животът й беше заседнал, нищо не се случваше, от нищо не намираше изход. През последните три седмици тя просто беше съществувала и не беше изпитвала нищо. Сякаш очакваше нещо. Тя не знаеше какво.

Само едно нещо изглеждаше сигурно — трябваше да предпази Андрю чрез отец Макклауд. Тя искаше той да е с нея, да не е толкова самотна. Но не му беше дошло времето.

Тя се обърна и тръгна към къщи. Колин разсеяно си проправяше път през тесните улички, а умът й витаеше в мъката, и не забелязваше това, което я заобикаляше. Чак когато инстинктите й се обадиха, тя обърна внимание на усещането, че някой я следи. Чувството беше силно и не можеше да се отрече. Тя се огледа, като се опитваше да не се паникьосва, да не покаже, че подозира нещо. Никого не видя. Нищо не чу.

Колин се почувства глупаво и продължи пътя си, като не обърна внимание на интуицията си. И все пак интуицията й подсказваше, че има някой зад нея, дори и когато затвори вратата след себе си, вече в безопасност вътре в имението си. Реши, че си го е въобразила и продължи с работата си за деня, но чувството не изчезна.

— Какво става тук? — Колин попита Джейкъб, който излизаше от покоите на баща й.

— Брат ви се премести от кулата, миледи.

— Значи Емет е вътре?

— Да, миледи.

Тя влезе в стаята на баща си.

— Ти никакво внимание не ми обръщаш напоследък, скъпа сестричке.

— Така ли? — Колин се престори, че не разбира, но истината беше, че не можеше да се преодолее и да застане пред него, откакто за последен път се бяха срещнали.

Той като че ли беше забравил колко грозна беше тази среща.

— Да, а това много ме наранява. Но аз ще ти простя, ако дойдеш да поседнеш при мен за малко. Тя отиде до леглото му… леглото на баща й.

— Удобно ли ти е в стаите на татко?

— Да, съвсем. Ти нямаш нищо против, нали? — Той като че ли искаше нещо от нея.

— Съвсем не.

Всичко изглеждаше толкова учтиво, толкова цивилизовано. Искаше й се да го плесне през ухиленото лице.

Емет внимателно я наблюдаваше, по Колин не издаваше нищо с изражението си.

— След злополуката татко ме скри в стаята на кулата. Срам го беше от мене.

— Напротив, Емет.

— Да — той повиши тон. — Срам го беше. Разбираш ли, аз осакатях. Станах инвалид. Той не можеше да понесе това. По-добре щеше да бъде, ако бях умрял достойно. Като мъж. Като другите ми братя. Той толкова се гордееше с тях. Но аз…

Колин почувства, че търпението й свършва.

— Ти беше един инат, едно непослушно момче, което не можеше да се владее. Но това не означава, че се е срамувал от тебе.

Емет само се изсмя.

— Толкова си непокварена. Винаги искаш да повярваш в най-доброто. Добричката миличка Колин. Всички обичат Колин.

На Колин й се искаше да смени темата. Той беше в опасно настроение.

— Искаш ли да ти почета, Емет?

— Не — заяде се той. — Ти изобщо не ми каза защо си изгонила скъпия ни чичо. Какво е направил, за да заслужи тая участ?

Тя сведе поглед, без да иска, неспособна да погледне ухиления Емет в очите.

— Ти знаеш какво е изпитвал, нали?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ти си ме обещал на него. Защо? Какво ти е обещал да направи в замяна?

— Да убие Черния вълк.

Колин вдигна глава и срещна погледа му.

— Не беше негово право да убива Черния вълк. Не е трябвало да го молиш.

— Защо? Защото правото на отмъщение е твое? Като главатарка на клана Макгрегър, честта на клана е в твои ръце? Така ли си мислиш? Ами аз? Какво право имам аз като първи син и наследник, по право главатар на клана?

— Всичко бих дала татко да те беше признал за главатар, но той не го направи.