Фела Скот - Бялата дева

— Да се тревожа ли за твоята безопасност, Колин?

— Погрижете се за Дрю. — Тя му предаде спящото дете и тръгна да си върви. — Кажете му, че го обичам. Повече от самия живот.

— Бог ще бди над теб, Колин Макгрегър.

— Да, отче.

Колин наблюдаваше как луната си проправя път на небето и хвърля бледата си златно-сребърна светлина в околната тъмнина.

— Не знаех дали ще дойдеш.

Гласът на Джефри беше плътен и тих, в него нямаше заплаха. Колин се надяваше това да е добър знак.

— Нямах друг избор, освен да дойда.

— Отне ми известно време да разбера, че ти и Лин сте една и съща жена. Не ми беше приятно да го науча.

— Трябва да си призная, че и аз не бях доволна.

Тя чу как той въздъхна.

— Какво да направим по този въпрос, Колин Макгрегър?

Колин се изненада от въпроса му.

— Защо трябва да правим нещо?

— Ти се опита да убиеш Ян, нали? В нощта, когато бяхте заедно?

— Не — излъга тя, но гласът й превърна отговора в грак, а в гърлото й заседна буца.

— Възнамерявала си — настоя Джефри.

— Не знам.

Изведнъж Джефри я сграбчи, ръката му обви гърлото и й спря въздуха.

— Лъжеш ме. Опитала си се да убиеш Ян, както се опита тази сутрин. Би трябвало още сега да те убия и да приключа с тази работа.

Тя мълчаливо се помоли той да го направи.

— О, Боже — прошепна той, а после я пусна и я взе в обятията си да я успокои.

Колин заплака.

— Защо плачеш? Няма да ти навредя.

Колин се дръпна и избърса сълзите си, засрамена от слабостта си.

— Плача, защото исках да ме убиеш.

Джефри изведнъж рязко си пое дъх, а от неловкото мълчание, което последва, стана ясно, че е учуден.

— Не бих убил жена, независимо какво си направила.

— Дори и за да защитиш Ян Блекстоун?

Той отново замълча.

— Честта ме задължава да убия Ян — каза тя.

— Ти три пъти се опита и не успя — напомни й той.

— Не мога да се проваля отново.

— Какво да правя, Колин?

Колин усети мъката му.

— Нищо.

— Трябва да му кажа истината.

— Защо? — попита тя. — Защо да му казваш, че жената, която той е любил, е негов враг? Точно тази жена, която той мрази. Би ли казал такова нещо най-добрият му приятел?

— Не знам.

— Като че ли и двамата трябва да направим труден избор.

Колин си тръгна и остави Джефри да направи своя.

Колин тихо се заизкачва по потъмнелите стълбища, а малкото останали прислужници отдавна си бяха легнали. Тя спря, когато чу гласа на Дуайт. Погледна през площадката и видя, че вратата за неговата стая беше открехната. Огромната му сянка се движеше напред-назад и се кривеше на трептящата светлина на свещта. От мърморенето и ругатните, които достигнаха до ушите й, тя разбра, че е пиян. Тя отиде до собствените си стаи и тихо влезе. Пусна резето.

От голямата умора я боляха раменете, но тя знаеше, че трудно ще заспи. Колин отиде до поставката за миене и си наля малко вода в леген. Загреба я в шепи и си наплиска лицето. Хладината й беше приятна.

— Пусни ме да вляза, Колин. Искам да говоря с теб.

Високият глас на Дуайт стресна Колин и тя инстинктивно направи крачка назад. Той се опита да влезе, но откри, че вратата е заключена. Затропа по вратата и отново я извика. Въпреки това тя не помръдна.

— Отивай си, Дуайт. Късно е и няма да те приема в това състояние.

Той замълча, но само за миг.

— А откъде разбра в какво състояние съм? Откъде знаеш как съм? Не знаеш какво изпитвам или какво мисля.

— Пиян си. Това е единственото нещо, което ми трябва да знам.

— Да — изрева той, а речта му беше завадена. — Пия, за да не мисля за тебе. Въпреки това усещам парфюма ти, когато се качваш но стълбите.

— Отивай си. — Тя се опита да прозвучи непоколебимо.

— Къде беше, девойче?

В душата й бушуваше гняв.

— Това не те засяга.

— Не ме засяга? — попита той, а тонът му се повиши от яд. — Ти се измъкваш потайно и ми се подиграваш, че питам.

Тя не отговори.

— Отвори тази врата, Колин, или ще я разбия. Заплахата беше реална, но тя нямаше да отвори но собствено желание.

Когато брадвата удари по вратата, Колин почти изскочи от кожата си — толкова силен беше звукът в тихата нощ.

— Престани, Дуайт. Няма да търпя нахалството ти.

Той просто се изсмя и продължи да удря по вратата на спалнята й.

Дуайт удари вратата с рамо и тя поддаде, а дървото се нацепи и се изсипа на тресчици под натиска му. Колин го посрещна с гнева си.

— Как се осмеляваш?

Той престана да се смее.

— Кажи ми, девойче? Къде беше тая вечер?