Фела Скот - Бялата дева

Ян изтегли стрелата и я хвърли на земята. Бойният му кон се изправи високо на задните си крака и яростно зарита във въздуха. Ян се извъртя, когато конят стъпи на земята, а думите му изразяваха леденостудения гняв, който вече не можеше да сдържи.

— Кажи на господарката, че вече си е пробвала късмета. Вече няма да се съобразявам с никоя от прищевките й. Ако иска нещо, трябва само да попита. Но ако желае да продължава с тези детински нападения, няма да ми остане нищо друго, освен да им сложа край.

Лицето на Дуайт се изкриви от гняв.

— Само се опитай да ни спреш.

Ян посочи Дуайт с пръст.

— С тебе ще започна, Дуайт Макдъгъл. Най-добре я вразуми. Цяла напаст е.

— Ще се бия с теб тук и сега! — изрева Дуайт и пристъпи напред с ръка на меча си.

— Не. Ще те убия по моите правила. — Ян силно завъртя коня си. — Но само тогава.

Колин наблюдаваше как Ян излиза, възседнал коня си, от двора на замъка. Лъкът, който държеше, се изплъзна от ръцете й и падна на земята.

— Какво направих? — прошепна тя.

Завладя я чувство за вина и очите й се просълзиха. Трябваше да изпитва разочарование, а не облекчение. Не беше успяла да убие Черния вълк и й прилошаваше — не от провала, а от опита й.

Тя заразглежда ръцете си и се зачуди на какво са способни. Докато гледаше как стрелата лети през двора, беше поразена от последствията от действията си. Сърцето й, което биеше бясно, спря само за секунда, докато не видя, че стрелата не го беше повалила. Ръцете й още трепереха от прозрението, до което беше стигнала в този миг — да убие Ян би означавало да убие една част от себе си, която сега беше под негова власт. Двете противоположни страни се бяха изправили една срещу друга в душата на Колин. От една страна, тя се придържаше към обещанието, което беше дала на баща си, към заплахите на брат си и желанието да предпази Андрю от цялото зло, което я заобикаляше. Ян беше ли част от това зло? В очите на нейния клан той беше, но в сърцето си тя вярваше, че не е.

Объркани и крехки чувства спрямо човек, когото почти не познаваше. И все пак тя се беше любила с този човек. Не с ужас или отвращение, а с удоволствие и огромно желание. Желание, което постоянно я преследваше. И любов, която вече не можеше да отрече или да скрие.

— Да излезем ли да нападнем това копеле?

Дуайт изпълни вратата с едрото си тяло и прикова изпълнения със сълзи поглед на Колин върху себе си. Тя поклати глава.

— Не, той дойде да иска мир. Нека да си иде в мир.

— Да не искаш да кажеш…

— Да, точно това искам да кажа!

Тя виждаше колко му се иска да тръгне след Ян. Ясно беше изписано по лицето му, а това я плашеше. Дуайт излезе и я остави там сама и объркана.

Ян неуморно язди чак до Стоунхейвън, а гневът му се разпалваше с всеки удар на копитата на коня му. Той намали едва след като беше влязъл в двора на конюшнята.

Как можеше да не разбере? Отново се почувства като глупак. Лин… не, Колин сигурно направо се залива от смях за негова сметка. Леден гняв се загнезди в сърцето му, а силата му изтласка по-новите, нежни чувства, които си беше позволил отново да изпита.

— Трябва да я удуша тая вещица! — Той скочи от седлото и подаде поводите на конярчето.

Смехът на Джефри отекваше в каменните стени, като че ли казваше. Казвах ли ти аз. И лицето на Ян пламна от яд.

— Кажи ми, Джеф. — Ян бавно и мързеливо се усмихна. — Как стана така, че тази жена успя да влезе в Стоунхейвън, без да срещне никаква съпротива? Разбира се, с изключение на двамата мъже, които беше повалила.

— Очевидно — Джефри размърда неловко крака — тя се е ориентирала добре.

Това накара Ян да кимне сериозно.

— Да. Странно ми се стори.

Член на клана Макгрегър никога не беше стъпвал в Стоунхейвън, но Лин беше. Тя знаеше точно къде държеше запасите си за зимата, защото самият той й ги беше показал преди жетварския празник.

Отново на Джефри му се стори, че познава от някъде Колин Макгрегър.

— Не ти ли се струва, че познаваме главата на клана?

— Че я познаваме? — невинно попита Ян. Той не беше готов да признае, че знае истинската самоличност на Лин.

— Да. — Джефри замислено потри брадичката си. — Понякога ми се струва, че сигурно я познаваме.

— Натъкнахме се на нея, когато зърното се запали. Спомняш ли си — жената беше покрита със сажди от глава до пети. Трудно беше да я приеме човек на сериозно. Сигурно не тежеше и петдесет кила с мокри дрехи.

— Куражлийка е, обаче. — Напомни му Джефри с широка усмивка.

— Да, тя доказа, че може да бъде голяма напаст. По-голяма от баща си. Поне когато се биех срещу хората на Макгрегър, знаех как стоят нещата. С тази жена изобщо не знам. Не мога да се бия е нея, но пък и не мога да й позволя да продължава с тая нейна вражда.