Фела Скот - Бялата дева

Дуайт слезе от коня си, дори преди той да е спрял, и се обърна към Колин, която влизаше в двора след него. С две големи крачки той се озова до коня й и я дръпна от седлото.

— Твърдо си решила да се убиеш. Аз няма да съм част от това.

Той я занесе на ръце като дете до големия вестибюл, а гневът го тласкаше още по-навътре в неговия свят, изпълнен е болка.

— Пусни ме да сляза, Дуайт.

Колин се извиваше в ръцете му, мъчеше се да се освободи от него. Той още по-силно я хвана.

— Ако продължаваш с тази игра, аз сигурно ще полудея.

Тя престана да се върти.

— Пусни ме да сляза.

— Аз самият ще те убия, преди да видя как някой друг те поваля.

Колин много се ядоса. Тя замахна и удари Дуайт по брадичката, а после го хвана с лявата ръка за устната и я цепна.

— Жалко копеле такова!

Тя отново го удари.

— Пусни ме да сляза! — ревеше тя.

Той я пусна и тя падна на задните си части. Погледът й си остана убийствен.

— Искаш да ме убиеш — подхвана го тя и бързо се изправи. — Направи го де!

Тя се изправи с лице към него, застана наблизо и започна да се заяжда.

— Направи го де, Дуайт. — Тя го хвана за ръката и я обви около врата си. — Сложи край на мъчението си сега.

Тъмните му очи не я изпускаха от поглед.

Той я стисна по-силно и болката по лицето му се увеличи.

— Приключи с всичко, Дуайт. Избави и двамата от нещастието ни.

Тя не знаеше защо прави всичко това. Наистина ли искаше да умре? Наистина ли вярваше, че Дуайт ще я убие? Ръката му спря дъха й и стаята се завъртя около нея. Причерня й. Той я пусна.

— Не мога — извика Дуайт с изпълнен от болка глас. — Много ме изкушаваш, но не мога!

Тя побесня от гняв.

— Не можеш! Не искаш! — Тя силно го удари по лицето със стиснатия си юмрук. — Страхливец такъв!

Той й хвана ръката, преди тя да може отново да го удари.

— Прости ми, Колин.

— Няма. Ти прекали, Дуайт. Този път няма да ти простя.

Тя силно започна да залита, но не я беше грижа. Той я придърпа в обятията си и я усмири.

— Мразя те — изпищя тя на гърдите му. Притъмня й пред очите. — Мразя те.

После припадна.

Ян притихна и се зачуди дали не беше му се причуло. Сигурно беше така. Огънят силно пращеше в голямата стая, където Джефри откри Ян и Ейнсли, които бяха още будни, защото играеха шах.

— Не разбрах как го е направила. Да ни открадне запасите направо под носа.

От това, което каза Джефри, на Ян му стана ясно, че правилно го е чул. Но забързаният му ход говореше още по-красноречиво.

— Да — бавно каза Ян и внимаваше да не избухне. — Как го е направила?

— Прекалено лесно — призна Джефри.

Ян се обърна към майка си, чието изражение показваше загрижеността й.

— Ако те наистина се нуждаят от нашата храна, аз например, с радост ще им я дам — каза тя.

— Съгласен съм — тихо каза Ян, отново учуден от реакцията на майка си. — Но — добави той, — предпочитам да си поиска, отколкото да си взема.

— Като че ли не е жена, която някога би потърсила помощ от тебе, Ян.

— Този път наистина прекали. Не мога да приема да влиза и излиза от собствения ми дом, когато й скимне.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита майка му.

— Мисля, че е време да загърбим цялата тази вражда. Веднъж завинаги.

Джефри видя как Ян излиза от стаята. Каквото и да беше намислил, на Джефри щеше да му е интересен краят на тази история. Нещо му подсказваше, че все още ги чакат изненади.

Колин отвори очи и видя една тъмна стая. Първите й мисли бяха объркани, примесени с много болка и мъка. Тя бавно осъзна, че е в собствената си стая. Отметна завивката и отиде до прозореца. Когато разтвори пердетата, в стаята влезе много светлина, а по наклона на слънцето разбра, че е ранна утрин.

Тя си спомни за битката, която беше водила с Дуайт, и се засрами, че така беше избухнала. Колин отново пусна кадифените завеси и стаята отново потъна в тъмнина. Искаше й се да може да затвори мислите и чувствата си така, както беше затворила завесата и спряла светлината.

Нели тихо почука и Колин й извика да влезе. Готвачката влезе и изпълни рамката на вратата с едрата си фигура и пълния с храна поднос.

— Девойче, защо си станало? — Тя връхлетя вътре и постави подноса на масата. — Трябва да изпълняваш това, което ти казвам.

— Добре съм, Нели. Наистина съм добре.

Възраженията на Колин не бяха чути и жената я грабна като бала и я зави отново в леглото.

— Имаш нужда от почивка, детето ми. Бледа си, напоследък и апетит нямаш. Време е да оставиш Нели да се погрижи за теб.