Фела Скот - Бялата дева

Дуайт се премести, застана до леглото на Емет и вдигна пергамента, който тя беше хвърлила по него. Прочете го, а когато свърши, един тъмен облак се спусна над лицето му. Емет наблюдаваше Дуайт, който почти беше излязъл от кожата си от гняв.

— Тя те предаде, Дуайт. Мене също. Кучката си е вдигнала краката за това копеле и не го е убила. Дори не се е опитала.

Дуайт застина при думите на Емет, а гневът му го караше да му вярва. Емет продължи:

— Имаш повод повече от всякога да убиеш този кучи син. Той е взел това, което по право ти принадлежи.

В душата на Дуайт се прокрадна съмнение и той направи крачка назад и умствено, и физически.

— Колин не би направила подобно нещо.

— Така ли?

— Тя е добро момиче.

— Така ли?

Думите на Емет бяха влудяващи.

— Тя не би си дала добродетелта на дявола. Вярата й е твърде силна.

— Попитай нея, чичо.

Емет продължаваше да се усмихва с една всезнайна усмивка, от която всичко му стана ясно. Дуайт поклати глава.

— Не ми е работа на мен.

— Ти трябва да бъдеш неин съпруг. Твое право е да знаеш дали е девствена или не. Твое право е да знаеш дали семето на това копеле не расте в корема й. Попитай я!

Колин стоеше в стаята си и очакваше да се появи Дуайт Но когато той най-после се появи, тя се уплаши от гнева, изписан по лицето му. Това също се очакваше, но тя никога не беше предполагала, че ще види това, на което беше свидетел сега.

— Кажи ми, че е лъжа.

— Да ти кажа, че какво е лъжа? — нямаше да му се даде лесно.

Той стисна юмруци до тялото си и Колин се зачуди дали и тя да не търси оръжие. Тя внимателно се огледа, за да потърси нещо, и забеляза дървото точно зад нея, близо до огъня.

— Спа ли с Черния вълк?

Това беше пряк въпрос. Нямаше да лъже. Лъжите, тя беше научила, можеха само да влошат една и без това ужасна ситуация.

— Да.

Ако беше очаквал повече обяснения, тя не му ги предостави. Той чакаше. Тя не каза нищо повече.

— Защо? — попита той най-накрая, а гласът му трепереше от вълнение.

— Защо? — повтори тя. — Не знаеш ли защо?

Той се разгневи, раздразни се от нея.

— Не, девойче. Не знам.

— Ако аз трябва да ти го обяснявам, Дуайт, ти няма да разбереш.

Той примигна няколко пъти, като че ли не можеше да я види както трябва.

— Обясни ми — изръмжа той заплашително.

— Няма да давам обяснение за постъпките си на теб, чичо. Махай се.

Той не помръдна.

— Мисли каквото си щеш и се махай. — Колин използваше най-убедителния си тон. Въпреки това той не помръдна.

Той като че ли не знаеше какво да прави, какво да си мисли. Но гневът му все още съществуваше. Тя осъзна това с ужас. Той пристъпи към нея с изражение, в което се четеше болка.

Изведнъж я удари с все сила но лицето. Колин залитна назад, а после падна. Тя едвам се изправи на крака и здраво стисна дървото в ръката си. Погледна го в очите с вдигната тояга.

Дуайт тръгна към нея. Тя вдигна оръжието си още по-високо и изкрещя:

— Недей.

Той спря.

— Удари ме още веднъж, чичо, и ще те убия.

Гласът й звучеше като чужд в ушите й, като от разстояние.

Вярваше ли й? Тя чакаше с притаен дъх, докато той не се обърна и не излезе. Не свали тоягата си, докато той не изчезна от погледа й.

През последните два месеца в Грегър Касъл се живееше както никога преди това не се беше живяло. Колин избягваше чичо си, когато беше възможно. Дуайт си остана мрачен, но не споменаваше повече за конфликта им. Сега тя нямаше избор, трябваше да го издири, защото празните й изби я караха да действа. Завари го да пие в голямата стая. Когато му разказа плана си, той просто застана и я загледа втренчено. Колин се зачуди дали изобщо ще й отговори.

— Ще се погрижиш ли всички да са готови тази вечер?

— Опасявах се, че тази лудост те е погубила. Сега вече съм сигурен.

Колин не му позволи да я разгневи.

— Да, луда съм, Дуайт. Погрижи се за това.

— Как възнамеряваш да нападнеш запасите на Блекстоун? Това ще ни отведе в центъра на замъка му. Прекалено рисковано е, девойче.

— Неговите изби са пълни. Нашите са празни.

Дуайт се обърна на другата страна, а гневът му личеше.

— Ще ги напълним по друг начин.

— Не — гласът на Колин звучеше по-твърдо. — Не, ще ги напълним тази нощ. Със запасите на Стоунхейвън Касъл.

Той стоеше като скала и не помръдваше.

— Помни ми думите, Дуайт. С теб или без теб, аз ще нападам тази нощ. Ти сам решавай.

С тези думи Колин излезе от стаята. За кратко тя наистина се зачуди дали не е луда. Какво я караше да си мисли, че може да открадне от Черния вълк и да не пострада от възмездието му? Ами ако разбере коя е тя всъщност?