Фела Скот - Бялата дева

— Колин — Дуайт я извика.

Тя се обърна.

— Ще се приготвим, девойче.

Колин кимна и отмина. Луда или не, тя ще продължи по пътя, който беше избрала. Това беше единственото нещо, което й оставаше да прави.

Колин наблюдаваше как последната каруца заминава, натежала от бъчви. Тя бързо се върна в мазето и махна на мъжете си да тръгват. Почака, докато стаята се изпразни, а после ги последва.

— Какво правиш, девойче?

Тя се спря, а на пътя й застана един як човек, цяла глава по-висок и доста по-широк от нея.

— Най-добре продължавай — изкрещя Дуайт и привлече вниманието на човека към себе си. — Аз скоро ще се върна.

Когато човекът се обърна с лице към Дуайт, Колин грабна една факла и го удари по главата. Той се свлече на пода в безсъзнание.

— Изведи оттук мъжете, Дуайт.

Той се поколеба.

— Веднага — каза тя, този път още по-твърдо.

Той направи това, което искаше. Колин за последен път се огледа, а после си проправи път из тесния коридор и нагоре по стръмните стълби. Чу как конете се отдалечават, когато затваряше последната врата зад себе си. Беше тъмна, безлунна нощ. Отне й само миг очите й да се приспособят.

— Ако трябва да познавам, бих казал, че съм в присъствието на самия главатар на клана Макгрегър.

Гласът на Джефри й беше познат. Не й трябваше да вижда лицето му, за да го разпознае. Не сметна за необходимо да отрича коя е и предположи, че той не може да види лицето й по-добре, отколкото тя неговото.

— Правилно отгатна — отговори тя с престорен глас със силен провинциален акцент.

Тъмната сянка се облегна на каменната стена.

— Напълно ли си полудяла?

Тя се престори, че не го разбира.

— Не разбирам к’во искаш да кажеш.

— Разбира се, че разбираш! — Той се засмя. — Време е да разбереш с кого си имаш работа, Макгрегър.

Той се протегна, сграбчи я за ръката и я избута пред себе си. Колин не се опита да му се противопостави. Тя вървеше с него.

— Уплаши ли се, девойче?

— Не — Колин не се боеше.

— Трябва да се боиш. — Изкиска се Джефри.

Колин спря и той се блъсна в нея. Тя не се обърна.

— Така ли?

Джефри стоеше точно зад нея, главата му беше високо над нейната, а тялото му плътно беше прилепнало до нейното.

— Да, трябва — прошепна той дрезгаво.

Тя усети внезапното му объркване.

— Блекстоун всичко ми отне. Вече няма за какво да ме е страх от него.

Нещо странно си проправи път в съзнанието на Джефри — нещо повече, проби си път в сърцето му. Той много рядко изпитваше съчувствие и не беше свикнал с него. То го караше да се чувства странно, неудобно. Изведнъж му замириса на полски цветя и той не можа да се сдържи да не дръпне вълнения шал, който покриваше косата й. Тя се разля по раменете и надолу по гърба й. Той си спомни единствения друг път, когато я беше видял, покрита от глава до пети в сажди и кал. Този път той не се смееше. Чувстваше извивката на гърба й, нежно издадена по-надолу. Въпреки че не беше виждал, и не можеше да види, лицето й, той вече не я смяташе за грозна жена.

Джефри се протегна и взе една шепа мека и силно ухаеща коса. Той се наведе да я помирише и му се прииска да може да различи цвета й в тъмнината.

Колин се извъртя и вдигна твърдо коляно, насочено с убийствена точност. Джефри се преви от болката, която добре пласираното коляно беше причинило в слабините му. Тя не можа да не се усмихне при мисълта как братята й биха се гордели, че уроците им не са отишли на вятъра. Тя се измъкна от ръката му, която изскубна малко коса от главата й.

Джефри падна на колене и високо изстена в тихата нощ. Това привлече вниманието на един пазач. Докато пазачът си проправи път до Джефри, Колин се въоръжи с един капак на бъчва. Той гледаше Джефри и тя го нападна, като го повали с един бърз удар по лицето.

Проправи си път до стената на замъка, преди да чуе един вик, който я спря. Конят й беше вързан, където то беше оставила. Яхна го веднага.

— Какво ти отне толкова време, Колин?

Гласът на Дуайт я стресна. Преди да може да му отговори, чуха тропот на коне, които идваха от Стоунхейвън. Не губиха време и веднага препуснаха в галон.

Джефри спря коня си, а животното искаше да продължи. Той видя как двамата ездачи изчезват в гъстата гора, той знаеше кои са и къде отиват. Нямаше нужда да ги преследва, но нещо го безпокоеше. Тя му се беше сторила позната. Защо ли му се струваше, че я познава от някъде?

Какъвто и да беше отговорът, точно сега той трябваше да се изправи пред Ян. Да му каже какво е направила тази жена направо под носа му.